Любовта към Бога се вижда в хората

Начинът, по който се отнасяш към хората, разкрива как се отнасяш към Бога

Страхът от Господа се вижда най-ясно във взаимоотношенията ни

Станах дълбоко убеден, че една от най-големите заблуди в християнския живот е мисълта, че можем да обичаме Бога дълбоко, докато се отнасяме зле към хората.

Можем да се молим с часове.

Можем да познаваме Писанието.

Можем да говорим за помазание, духовни дарби, призвание и откровение.

Можем да пеем със сълзи, да постим, да проповядваме и да заявяваме, че живеем в страх от Господа.

Но Бог не измерва нашата духовна зрялост единствено по думите, които изговаряме пред Него. Той я вижда и в начина, по който говорим на хората, които е поставил около нас.

Начинът, по който се отнасям към другите, разкрива много повече за взаимоотношението ми с Бога, отколкото понякога бих искал да призная.

Истинската почит към Бога не се проявява само пред олтара.

Тя се проявява у дома.

Проявява се в кухнята.

Проявява се в колата.

Проявява се в начина, по който отговарям, когато съм уморен.

Проявява се в тона на гласа ми, когато нещата не се развиват според очакванията ми.

Проявява се в начина, по който се държа с човека, който не може да ми предложи нищо.

Проявява се, когато някой ме разочарова, не ме разбира, закъснее, сгреши или не изпълни това, което съм смятал, че трябва да направи.

Именно в тези моменти се разкрива сърцето.

Лесно е да бъдем любезни, когато всичко върви добре. Лесно е да проявяваме търпение, когато никой не ни изпитва. Лесно е да говорим за любов, когато хората около нас ни дават това, което желаем.

Но любовта не се доказва в удобството.

Тя се доказва под напрежение.

Страхът от Господа не е просто чувство на благоговение по време на поклонение. Той е вътрешно осъзнаване, че Бог присъства във всяка моя среща, във всеки разговор и във всяка реакция.

Това означава, че нито едно човешко взаимодействие не е маловажно.

Нито една дума не е „само дума“.

Нито един тон не е без значение.

Нито едно пренебрежение не остава незабелязано.

Нито един акт на милост не е изгубен.

Всеки човек, когото срещаме, носи Божия образ.

Може да е наранен.

Може да е объркан.

Може да е труден.

Може да е незрял.

Може да е постъпил неправилно.

Може да не се държи по начин, който заслужава нашето одобрение.

Но той все още е човешко същество, създадено от Бога и носещо стойност, която не ние сме му дали и която не можем да му отнемем.

Точно тук започва страхът от Господа във взаимоотношенията.

Започва, когато осъзная, че начинът, по който се отнасям към човек, има значение за Бога.

Исус каза, че това, което сме направили на един от най-малките, сме го направили на Него.

Тези думи не са поетична украса. Те са духовна реалност.

Когато проявявам милост, Христос я приема лично.

Когато пренебрегвам, Той го вижда.

Когато унижавам, Той чува.

Когато съдя сурово, Той познава мотива на сърцето ми.

Когато прощавам, Той е прославен.

Когато избирам любовта, дори когато плътта ми иска да отвърне, Неговото естество става видимо чрез мен.

Не можем да разделим любовта към Бога от любовта към хората.

Писанието е болезнено ясно по този въпрос.

Апостол Йоан казва, че ако някой твърди, че обича Бога, а мрази брат си, той лъже. Не казва, че е просто объркан. Не казва, че има малък проблем в характера. Казва, че твърдението му за любов към Бога не е истинно.

Това е силно.

Това е остро.

И то трябва да ни накара да спрем.

Защото е възможно човек да има правилен богословски речник и неправилно отношение.

Възможно е да защитава истината и едновременно с това да наранява хората с гордостта си.

Възможно е да говори за святост, но да проявява жестокост.

Възможно е да се моли на висок глас, но у дома думите му да носят студенина.

Възможно е да бъде уважаван публично, но да унижава онези, които го познават отблизо.

Възможно е да се усмихва в църквата, а в сърцето си да води таен съдебен процес срещу хората около себе си.

Но Бог вижда всичко.

Той вижда не само действията ни, но и скритите присъди.

Вижда тихото презрение.

Вижда нетърпението, което оправдаваме.

Вижда раздразнението, което наричаме „честност“.

Вижда контрола, който наричаме „грижа“.

Вижда манипулацията, която прикриваме като духовна загриженост.

Вижда очакванията, които сме превърнали в закон за другите.

И Господ ни призовава да се върнем към Неговото сърце.

Не можем да изискваме от хората да бъдат това, което само Божията благодат може да изработи в тях.

Не можем да очакваме всеки да мисли като нас, да се движи с нашето темпо, да разбира всичко, което ние разбираме, или да реагира по начина, по който смятаме за правилен.

Често нашето разочарование от хората не идва от това, че те са нарушили Божията воля, а от това, че не са изпълнили нашите очаквания.

И когато не го направят, сърцето започва да ги съди.

Отдалечаваме се.

Ставаме студени.

Наказваме ги с мълчание.

Променяме тона си.

Оттегляме благоволението си.

Започваме да ги виждаме през призмата на една грешка.

Но Бог не се е отнасял така към нас.

Ако Господ ни виждаше единствено през най-лошия ни момент, никой от нас нямаше да има надежда.

Ако ни определяше според последното ни падение, всички щяхме да бъдем отхвърлени.

Но Неговата милост ни срещна.

Неговата доброта ни привлече.

Неговото търпение ни понесе.

Неговата любов ни даде пространство да се променим.

И сега същата милост, която сме получили, трябва да потече чрез нас.

Не можем да молим Бога да бъде търпелив с нас, докато отказваме да бъдем търпеливи с другите.

Не можем да празнуваме прошката, която сме получили, и едновременно с това да държим друг човек заключен в миналото му.

Не можем да искаме Бог да вижда сърцето ни, докато ние определяме хората само според външните им действия.

Не можем да молим за благодат, а да раздаваме осъждение.

Страхът от Господа ни учи да боравим внимателно с човешките сърца.

Те не са играчки.

Не са стъпала към нашия успех.

Не са инструменти, които можем да използваме, когато са ни нужни, и да пренебрегнем, когато вече не ни служат.

Хората не съществуват, за да удовлетворяват нашите емоционални нужди.

Те принадлежат на Бога.

И когато Той ни поверява взаимоотношение, ни поверява нещо свято.

Това не означава, че никога не поставяме граници.

Не означава, че толерираме злоупотреба.

Не означава, че наричаме греха добро или позволяваме постоянно да бъдем наранявани.

Любовта не е липса на мъдрост.

Любовта не е слабост.

Любовта не е страх да кажеш истината.

Понякога любовта конфронтира.

Понякога любовта се отдръпва.

Понякога любовта поставя ясна граница.

Понякога любовта казва: „Това не може да продължава.“

Но дори когато поставя граница, любовта не унижава.

Дори когато конфронтира, любовта не изпитва наслада от падението на другия.

Дори когато се отдалечава, любовта не отравя сърцето с омраза.

Дори когато казва истината, любовта не използва истината като оръжие за отмъщение.

Можем да бъдем твърди, без да бъдем жестоки.

Можем да бъдем ясни, без да унижаваме.

Можем да защитим сърцето си, без да закоравяваме сърцето си.

Можем да се противопоставим на неправилното поведение, без да отречем стойността на човека.

Това е зрелост.

Това е подобие на Христос.

Исус беше изпълнен с благодат и истина.

Не само с благодат.

Не само с истина.

Той не размиваше истината, за да запази удобството на хората. Но никога не използваше истината, за да изгради Себе Си чрез унижението на другите.

Той докосваше прокажени.

Разговаряше със самарянка, която обществото презираше.

Позволи на грешна жена да плаче в краката Му.

Ядеше с бирници.

Защити жената, хваната в прелюбодейство, от религиозната тълпа, но същевременно ѝ каза да остави греха.

Това е сърцето на Бога.

Любов, която не отхвърля човека.

Истина, която не одобрява робството му.

Милост, която го вдига.

Благодат, която го призовава към промяна.

Когато започнем да ходим в страх от Господа, започваме да задаваме различни въпроси.

Не само: „Прав ли съм?“

А: „Разкривам ли Христос?“

Не само: „Какво заслужава този човек?“

А: „Как Бог иска да се отнеса към него?“

Не само: „Как да спечеля този спор?“

А: „Как да запазя сърцето си чисто?“

Не само: „Как да докажа позицията си?“

А: „Как да говоря истината по начин, който не разрушава?“

Не само: „Какво направиха те на мен?“

А: „Какво прави това с мен и с моето ходене с Бога?“

Защото всеки път, когато позволим горчивината да се засели в нас, тя не променя първо другия човек.

Тя променя нас.

Тя замъглява духовния ни слух.

Изкривява начина, по който възприемаме мотивите на другите.

Кара ни да виждаме опасност там, където има слабост.

Кара ни да виждаме бунт там, където има болка.

Кара ни да виждаме отхвърляне там, където може би има страх.

Кара ни да тълкуваме всяка дума през раната си.

И постепенно започваме да вярваме, че собственото ни огорчение е духовно разпознаване.

Но не всяко подозрение е разпознаване.

Не всяко вътрешно предупреждение идва от Святия Дух.

Понякога това е болка, която не сме предали на Бога.

Понякога това е стара рана, която говори.

Понякога това е гордостта ни, която отказва да приеме, че не можем да контролираме хората.

Понякога това е страхът ни от повторно нараняване.

Затова Господ не иска само да промени начина, по който говорим. Той иска да очисти извора, от който думите ни излизат.

Защото устата говори от онова, с което е изпълнено сърцето.

Можем временно да контролираме думите си, но ако сърцето ни е пълно с осъждение, рано или късно то ще излезе.

Ще се появи в тона.

В сарказма.

В кратките отговори.

В студенината.

В отсъствието на състрадание.

В начина, по който разказваме историята за другия човек.

В онези малки преувеличения, чрез които правим себе си невинни, а него — виновен.

Бог иска истината да бъде във вътрешния човек.

И понякога най-духовното нещо, което можем да направим, е да спрем и да кажем:

„Господи, покажи ми какво има в моето сърце.“

Не: „Покажи ми какво не е наред с тях.“

А: „Покажи ми какво става в мен.“

Това е опасна молитва за плътта, но освобождаваща молитва за духа.

Защото когато Бог ни покаже гордостта, можем да се покаем.

Когато ни покаже осъждението, можем да го оставим.

Когато ни покаже раната, можем да позволим на любовта Му да я изцели.

Когато ни покаже неправилните очаквания, можем да ги предадем.

Когато ни покаже, че сме се отнасяли към някого грубо, можем да поискаме прошка.

Няма духовна зрялост без смирение.

И няма смирение без готовност да признаем, че понякога проблемът не е само в другия човек.

Може да сме били прави относно фактите и все пак да сме били неправилни в духа си.

Може думите ни да са били точни, но мотивът — нечист.

Може да сме защитавали библейски принцип, но да сме го правили от раздразнение, гордост или нужда да контролираме.

Бог се интересува не само от това какво казваме.

Той се интересува и от духа, в който го казваме.

Плодът на Духа не се проявява най-силно, когато сме сами с Библията си.

Той се проявява, когато сме сред хора.

Любовта се нуждае от човек, когото да обича.

Търпението се нуждае от ситуация, в която да чака.

Благостта се нуждае от възможност да отговори нежно.

Себеобузданието се нуждае от провокация, на която да не отвърне според плътта.

Кротостта се нуждае от сила, която доброволно се подчинява на Божия характер.

Ние не носим плода на Духа само за собственото си духовно преживяване.

Носим го, за да може светът около нас да вкуси какъв е Бог.

Всеки ден хората срещат нещо от Неговото естество чрез нас — или не го срещат.

Децата ни го усещат.

Съпрузите и съпругите ни го усещат.

Приятелите ни го усещат.

Колегите ни го усещат.

Хората в църквата го усещат.

Дори непознатият на касата може да усети дали в нас има мир, уважение и доброта, или нетърпение и превъзходство.

Някои от най-великите духовни възможности идват, без никой да ги обяви.

Един мек отговор.

Една пауза, преди да реагираме.

Едно искрено извинение.

Една дума на насърчение.

Един разговор, в който решаваме да слушаме, вместо да се защитаваме.

Една проява на милост към човек, който очаква осъждение.

Едно решение да не разкажем чуждия провал.

Една молитва за човека, който ни е наранил.

Това може да изглежда малко за хората.

Но не е малко за Бога.

Небето обръща внимание на скритото послушание.

Бог вижда, когато сдържаме гневната дума.

Вижда, когато отказваме да отмъстим.

Вижда, когато избираме да покрием, вместо да изложим.

Вижда, когато благославяме човека, който не ни е разбрал.

Вижда, когато продължаваме да пазим сърцето си чисто, въпреки че взаимоотношението е болезнено.

Вижда, когато избираме Неговия начин пред правото си да бъдем разбрани.

Това е поклонение.

Поклонението не е само песен.

Поклонението е начинът, по който се отнасяме към Божието творение.

Поклонение е, когато виждаме Неговия образ в човек, който не е лесен за обичане.

Поклонение е, когато се смиряваме и казваме: „Съжалявам.“

Поклонение е, когато отказваме да превърнем чуждата слабост в тема за разговор.

Поклонение е, когато избираме почитта пред презрението.

Поклонение е, когато оставяме съдебния чук и позволяваме на Бога да бъде Съдия.

Чувствам, че Господ призовава Църквата Си към по-дълбока чистота във взаимоотношенията.

Не просто към по-силни събрания.

Не само към повече проявления.

Не само към по-голямо влияние.

А към сърца, които могат да носят Неговото присъствие, без да нараняват хората.

Дарбата не е заместител на характера.

Помазанието не е разрешение за грубост.

Духовната власт не ни дава право да контролираме.

Пророческата яснота не оправдава липсата на състрадание.

Позицията не ни поставя над хората.

Колкото повече Бог ни поверява, толкова по-внимателно трябва да се отнасяме към онези, които са под нашето влияние.

Истинската духовна власт не кара хората да се свиват от страх.

Тя създава пространство, в което те могат да растат.

Не ги прави зависими от нас.

Насочва ги към Христос.

Не изисква непрестанно потвърждение.

Служи.

Не използва слабостите им, за да подчертае силата си.

Покрива, възстановява и изгражда.

И вярвам, че Господ ни задава един прост, но разтърсващ въпрос:

„Как се отнасяш към хората, които ти поверих?“

Не само към онези, които те почитат.

Не само към онези, които се съгласяват с теб.

Не само към онези, които могат да отворят врата за теб.

А към трудните.

Към забравените.

Към слабите.

Към онези, които не могат да ти върнат услугата.

Към онези, които са те разочаровали.

Към онези, които още не са станали това, което Бог ги е призовал да бъдат.

Там се изпитва любовта.

Там се разкрива характерът.

Там страхът от Господа престава да бъде доктрина и се превръща в начин на живот.

Днес решавам да позволя на Бога да очисти начина, по който виждам хората.

Отказвам да ги определям според най-лошия им момент.

Отказвам да държа тайни съдебни процеси в сърцето си.

Отказвам да наричам огорчението разпознаване.

Отказвам да използвам истината без любов.

Отказвам да наказвам хората, защото не са изпълнили очакванията ми.

Искам да виждам така, както Христос вижда.

Искам да говоря така, както Христос говори.

Искам да поставям граници така, както Христос би ги поставил.

Искам да нося истина, без да губя милостта.

Искам хората да срещат Неговото сърце чрез начина, по който се отнасям към тях.

Защото в края на краищата най-силното доказателство, че съм бил с Исус, няма да бъде колко силно съм говорил за Него.

Ще бъде колко много съм заприличал на Него.

Питър Наш

Декларации

Декларирам, че ще почитам Божия образ във всеки човек.

Декларирам, че страхът от Господа ще управлява думите, тона и реакциите ми.

Декларирам, че няма да използвам истината като оръжие за унижение или отмъщение.

Декларирам, че ще бъда твърд в истината и богат на милост.

Декларирам, че няма да позволя на горчивината да замъгли духовния ми слух.

Декларирам, че освобождавам хората от неправилните очаквания, които съм поставял върху тях.

Декларирам, че отказвам да държа тайни присъди в сърцето си.

Декларирам, че ще бъда бърз да слушам, бавен да говоря и бавен да се гневя.

Декларирам, че Божията любов ще бъде по-силна в мен от нуждата ми да бъда прав.

Декларирам, че ще прощавам така, както Христос е простил на мен.

Декларирам, че ще поставям здрави граници, без да допускам сърцето ми да стане твърдо.

Декларирам, че плодът на Святия Дух ще бъде видим във взаимоотношенията ми.

Декларирам, че домът ми, служението ми и разговорите ми ще бъдат места на почит, благодат и истина.

Декларирам, че няма да изграждам себе си чрез омаловажаването на другите.

Декларирам, че ще пазя човешките сърца като свято доверие от Бога.

Декларирам, че ще се покайвам бързо, когато Господ изобличи отношението ми.

Декларирам, че няма да бъда познат само по дарбата си, а по характера на Христос в мен.

Декларирам, че хората ще срещат Божията доброта чрез думите и действията ми.

Декларирам, че любовта ми към Бога ще бъде видима в начина, по който се отнасям към хората.

В името на Исус. Амин.