БЪДЕТЕ ИЗПЪЛНИТЕЛИ НА СЛОВОТО, А НЕ САМО СЛУШАТЕЛИ
Толкова ли сме свикнали да слушаме гласа на Пастиря, че сме забравили да Го следваме?
Апостолско и пророческо поучение от Питър Наш
Има нещо, което днес тежи дълбоко в сърцето ми. Вярвам, че това е въпрос, пред който Църквата на Исус Христос трябва спешно да се изправи, ако наистина искаме да станем хората, които Бог ни е призовал да бъдем.
Това не е някакво ново откровение. Не е скрита тайна, която изисква необикновено духовно тълкуване. Това е Божия заповед, която стои пред очите ни от векове. И въпреки това се питам дали не сме свикнали толкова много да я слушаме, че сме забравили какво всъщност изисква тя от нас.
Станали сме много добри в слушането на Божието Слово, но дали сме също толкова посветени на това да изпълняваме онова, което Божието Слово ни заповядва?
Не пиша това като човек, който стои над Църквата и сочи обвинително с пръст всички останали. Пиша като човек, който е прекарал голяма част от живота си в служение на Евангелието, проповядване на Словото, поучаване на вярващи, изграждане на лидери и призоваване на хората към по-дълбоко взаимоотношение с Исус Христос.
И може би още по-важното — пиша като човек, който постоянно трябва да поставя собствения си живот пред изобличаващата светлина на Святия Дух.
Защото съм убеден в нещо, което трябва да накара всеки един от нас да изпита сърцето си.
Бог никога не е възнамерявал Неговото Слово просто да ни информира. Той е възнамерявал Неговото Слово да ни преобразява.
А преобразяването не се измерва с броя на проповедите, които сме чули, конференциите, които сме посетили, стиховете от Писанието, които можем да цитираме, или силата на емоциите, които сме преживели по време на помазано служение.
Преобразяването се разкрива в онова, което се случва, след като напуснем тези събрания и започнем да живеем според това, което сме чули.
Точно там християнството става нещо повече от религиозно преживяване.
Точно там ученичеството става видимо.
Точно там Словото, което сме приели, започва да се проявява в практическото изражение на нашия живот — не като ново въплъщение на Христос, а като Неговият характер и Неговата истина стават видими в онези, които Му принадлежат.
И вярвам, че точно натам Святият Дух ни призовава днес.
ЗАПОВЕДТА, КОЯТО СМЕ СЕ НАУЧИЛИ ДА ПРЕНЕБРЕГВАМЕ
В Яков 1:22 четем:
„Бъдете изпълнители на словото, а не само слушатели, които мамят себе си.“
Искам внимателно да разгледаме това изявление.
Яков не ни отправя предложение.
Той не описва някакво незадължително ниво на християнска зрялост, запазено единствено за особено посветените вярващи.
Той дава пряка заповед.
БЪДЕТЕ ИЗПЪЛНИТЕЛИ НА СЛОВОТО!
Не просто почитатели на Словото.
Не просто ученици, които изучават Словото.
Не колекционери на проповеди, духовни преживявания, богословски знания или пророчески изявления.
Бъдете изпълнители!
А след това Яков казва нещо, което според мен трябва дълбоко да разтърси удобното състояние, в което се намира голяма част от съвременната Църква.
Той казва, че когато слушаме Словото, без да го изпълняваме, ние мамим самите себе си.
Помислете за това!
Можем да седим под помазано проповядване, да сме съгласни с всичко, което се казва, да преживяваме изобличение, да бъдем емоционално развълнувани и дори да убедим себе си, че сме израснали духовно само защото сме чули нещо силно.
Но според Яков, ако нашето слушане никога не води до послушание, всъщност можем да мамим самите себе си относно истинското си духовно състояние.
Това е изключително сериозно предупреждение.
Може да вярваме, че напредваме духовно, докато в действителност просто натрупваме информация, на която никога не сме позволили да промени живота ни.
И аз си задавам въпрос, който не е отправен само към всички, които четат това поучение, но прониква и дълбоко в собственото ми сърце.
Колко от Божието Слово съм чул, проповядвал, преподавал и разбрал, но все още не съм изпълнил напълно?
ПОЧТИ 1200 ПРОПОВЕДИ — НО КОЛКО ИСТИНСКО ПРЕОБРАЗЯВАНЕ?
През годините на моето служение съм проповядвал почти 1200 проповеди.
Вярвам, че много от тези послания са били вдъхновени и насочвани от Святия Дух за конкретните хора и обстоятелства, в които съм служил.
Виждал съм хора да откликват на призивите към олтара.
Виждал съм сълзи да се стичат по лицата им.
Бил съм свидетел как хора биват дълбоко докосвани по време на молитва и служение.
И безброй пъти съм чувал думи на благодарност от хора, които след събранието са идвали при мен и са казвали: „Питър, днес проповедта ти беше толкова силна!“
И аз наистина съм благодарен, когато някой е бил докоснат от Божието Слово.
Но все по-често започвам да си задавам един много по-дълбок въпрос.
Какво се случи след това?
Какво се случи в понеделник сутринта?
Какво се случи, когато този човек се прибра у дома — при съпруга или съпругата си, при децата си, на работното си място, в отношенията си с другите или сред трудностите, пред които беше изправен?
Превърна ли се Словото, което чу, в Слово, на което се покори?
Превърна ли се изобличението, което преживя, в покаяние?
Превърна ли се откровението, което получи, в практическо послушание?
Превърнаха ли се сълзите, които проля, в трайна промяна?
Или посланието просто се превърна в още едно силно духовно преживяване, което постепенно избледня до следващата неделя?
Не мога да знам пълния отговор. Само Бог познава сърцето и трайния плод на Своето Слово.
Но трябва да задам този въпрос.
И трябва да го насоча и към себе си.
Колко пъти съм проповядвал нещо, което Святият Дух едновременно е искал от мен самия да започна да живея по-пълно?
Колко пъти съм насърчавал другите да показват Христовата любов, докато съм откривал области в собственото си сърце, където същата тази любов трябва да израсне?
Колко пъти съм проповядвал за вяра, предаване на Бога, смирение, прошка и послушание, само за да открия, че Господ ме въвежда в обстоятелства, в които точно тези истини ще бъдат изпитани?
Все повече разбирам, че най-великата проповед, която някога ще проповядвам, не е непременно тази, която ще произнеса от амвона.
Това е животът, който живея, когато няма амвон, няма микрофон, няма събрание и няма аплодисменти.
СТАНАЛИ ЛИ СМЕ ИЗБИРАТЕЛНИ ОТНОСНО ЗАПОВЕДИТЕ, НА КОИТО СЕ ПОКОРЯВАМЕ?
Има и друго измерение на това поучение, с което вярвам, че трябва да се изправим лице в лице.
Толкова често говорим за Десетте Божии заповеди.
И с право.
Те разкриват дълбоки истини за Божията святост, нашата отговорност пред Него и моралните ни задължения един към друг.
Но искам да задам един въпрос.
А какво да кажем за всички останали заповеди, които се съдържат в Божието Слово?
Какво да кажем за заповедите, които не бяха донесени от планината Синай върху каменни плочи?
Какво да кажем за заповедите, изговорени от Самия Исус Христос?
Какво да кажем за наставленията, дадени на Църквата чрез апостолите под вдъхновението на Святия Дух?
Нима по някакъв начин сме решили, че заповедите, написани върху камък, заслужават нашето внимание, докато заповедите, дадени на вярващите в Новия Завет, могат да бъдат разглеждани като нещо незадължително?
Разбирам, че Десетте заповеди заемат особено място в завета, който Бог установи с Израил.
Разбирам също, че трябва вярно да тълкуваме Писанието, като правим разграничение между Стария Завет и Новия Завет, установен чрез Исус Христос.
Не всяка заповед, дадена на древния Израил, се прилага по абсолютно същия начин към вярващите днес.
Но това разграничение по никакъв начин не намалява авторитета на заповедите, които Христос е дал на Своята Църква.
А Яков 1:22 е една от тези заповеди.
Бъдете изпълнители на Словото, а не само слушатели!
Защо подчертаваме значението на послушанието към някои заповеди, а изглежда пренебрегваме заповедта, която изисква да прилагаме Божието Слово на практика?
Исус ни заповядва да се обичаме един друг така, както Той ни е възлюбил (Йоан 13:34).
Той ни заповядва да правим ученици и да ги учим да спазват всичко, което ни е заповядал (Матей 28:19–20).
Той ни учи да прощаваме на другите (Марк 11:25).
Чрез апостолските писания ни е заповядано да носим един на друг теготите си (Галатяни 6:2), да се насърчаваме един друг (1 Солунци 5:11) и да обичаме не само с думи, но с дела и истина (1 Йоан 3:18).
А Яков ни заповядва да бъдем изпълнители на Словото.
Нима тези заповеди са маловажни само защото не са били написани върху каменните плочи, които Моисей получи?
Разбира се, че не!
Заповедите на Христос и боговдъхновените апостолски наставления, дадени на Неговата Църква, носят Божия авторитет.
И въпреки това се питам дали не сме станали избирателни в нашето послушание.
Приемаме заповедите, които потвърждават вече съществуващите ни убеждения, но тихомълком избягваме онези, които се изправят срещу личните ни предпочитания.
Подчертаваме значението на библейския морал, но понякога пренебрегваме практическите изисквания на библейската любов.
Можем страстно да говорим за послушание към Бога, докато същевременно се съпротивляваме на онова, което Той вече ни е наредил да вършим.
И това ме води до един дълбоко личен въпрос.
Готов ли съм да се покорявам на Божието Слово само когато то съвпада с онова, което аз самият искам да правя?
Защото ако аз избирам кои заповеди заслужават моето послушание, тогава позволявам на собствената си воля да определя границите на Божията власт в живота ми.
А това не е предаване на Бога.
Това е контрол.
В Йоан 14:15 Исус казва:
„Ако Ме любите, ще пазите Моите заповеди.“
Забележете колко тясно Исус свързва любовта с послушанието.
Той не казва, че доказателството за нашата любов ще бъде просто броят на богослуженията, които посещаваме, или количеството библейски знания, които сме натрупали.
Той свързва любовта с послушанието.
И аз трябва да се запитам:
Обичам ли Божието Слово достатъчно, за да му се покорявам, или просто обичам да слушам как го проповядват?
Може би сме станали по-загрижени да посочваме непослушанието на света, отколкото да се изправим срещу непослушанието в собствените си сърца.
И може би точно затова това послание трябва да започне от мен.
Господи, изпитай сърцето ми.
Наистина ли съм се предал на Твоето Слово?
Или съм се научил да възхвалявам Твоите заповеди, без последователно да живея според тях?
КЪДЕ ВСЪЩНОСТ СА СЪРЦАТА НИ?
ПОЗНАВАШ ЛИ ГЛАСА НА ПАСТИРЯ?
Има още един въпрос, който гори в духа ми, и вярвам, че той ни отвежда още по-дълбоко в същността на истинското ученичество.
Забравили ли сме, че Исус каза, че Неговите овце ще чуват гласа Му?
В Йоан 10:27 Исус прави това удивително изявление:
„Моите овце слушат гласа Ми, и Аз ги познавам, и те Ме следват.“
Искам да забележите нещо изключително важно в тези думи.
Исус не каза просто: „Моите овце слушат гласа Ми.“
Той продължи:
„И те Ме следват.“
Съществува неразривна връзка между разпознаването на гласа на Пастиря и отклика към Неговото водителство.
Овцете не просто се възхищават на звука на Неговия глас.
Те Го следват.
И това ме води до един въпрос, пред който вярвам, че Църквата трябва смело да се изправи.
Наистина ли познаваме гласа на Пастиря, или сме станали по-запознати с гласовете на онези, които проповядват за Него?
Разпознаваме гласа на любимия си проповедник.
Разпознаваме гласа на своя пастир.
Разпознаваме гласа на известен апостол, пророк, евангелизатор или учител.
Прекарваме безброй часове в слушане на проповеди, поучения, подкасти и пророчески послания.
Но сред всички тези гласове изградили ли сме живо взаимоотношение с Исус Христос, в което разпознаваме Неговата истина, различаваме Неговото водителство и откликваме на Неговите напътствия?
И може би още по-важното — когато разпознаем какво ни казва Той, готови ли сме да се покорим?
Защото гласът на Пастиря не е даден само за да ни утешава.
Неговият глас ни насочва.
Неговият глас ни поправя.
Неговият глас ни извежда от опасността.
Неговият глас ни води в праведност.
Неговият глас ни призовава към по-дълбок живот на предаване.
И понякога Неговият глас се изправя срещу точно онези неща, за които сме решили да се държим на всяка цена.
Искам обаче да бъда внимателен тук.
Да познаваш гласа на Пастиря не означава, че всеки вярващ трябва да чува чуваем глас или постоянно да получава необикновени свръхестествени откровения.
Ние разпознаваме Пастиря чрез Неговото разкрито Слово, Неговия характер и вярното служение на Святия Дух. Също така трябва да изпитваме духовните впечатления, вместо да приемаме, че всяка мисъл или чувство идва от Бога (1 Йоан 4:1).
Но това прави нашата отговорност още по-голяма.
Ако Исус вече е говорил ясно чрез Своето Слово, защо чакаме друго лично откровение, преди да Му се покорим?
Защо ни е необходимо пророческо слово, за да насърчим някого, след като Писанието вече ни е заповядало да се насърчаваме един друг?
Защо ни трябва още едно потвърждение, за да простим, след като Исус вече ни е наредил да прощаваме?
Защо трябва постоянно да търсим поредното духовно преживяване, преди да проявим състраданието, което Христос вече ни е заповядал да показваме?
Възможно ли е понякога проблемът да не е, че чакаме Бог да проговори?
Възможно ли е Бог вече да е говорил, а ние просто да отлагаме послушанието си?
Евреи 3:15 ни предупреждава да не закоравяваме сърцата си, когато чуваме Неговия глас.
Има опасност многократно да слушаме истината, без да откликваме на нея.
Сърцата ни могат да свикнат с изобличението, без да стигнат до предаване.
Можем да станем толкова запознати с езика на послушанието, докато продължаваме да живеем в непослушание.
И накрая самото Слово, което би трябвало да ни преобразява, се превръща в нещо, което сме се научили да слушаме, без да му позволяваме да променя живота ни.
Какво трагично състояние за всеки, който изповядва, че следва Исус Христос!
Не искам това състояние да присъства в моя живот.
Искам да остана човек, който може да бъде поучаван.
Искам да запазя чувствителността си към Святия Дух.
Искам да остана напълно предаден на Господа.
Искам да разпознавам гласа на Пастиря и да Го следвам.
Не само когато ми е удобно.
Не само когато послушанието не ми струва нищо.
А защото Той е моят Пастир и аз Му принадлежа.
ПАСТИРЯТ НЕ НИ ПРИЗОВАВА ПРОСТО ДА СЛУШАМЕ. ТОЙ НИ ПРИЗОВАВА ДА ГО СЛЕДВАМЕ.
ПРЕВЪРНАЛИ ЛИ СМЕ ЦЪРКВАТА В МЯСТО ЗА ЗРИТЕЛИ?
Има още един аспект на това послание, който дълбоко ме тревожи.
Вярвам, че голяма част от съвременната Църква е развила култура, която никога не е била замислена като нормалния израз на новозаветното християнство.
Създали сме среда, в която сравнително малък брой хора се обучават, екипират и активно участват в служението, докато мнозинството посещават събрания, слушат проповеди, получават насърчение и се прибират у дома до следващото богослужение.
Малцина служат.
Мнозинството наблюдава.
Малцина упражняват своите духовни дарби.
Мнозинството гледа как тези дарби се проявяват чрез други хора.
Малцина носят видимите отговорности на служението.
А мнозинството постепенно свиква да получава служение, без да разбира, че самите те също са призовани да участват в делото на Исус Христос.
Не твърдя, че всяка местна църква функционира по този начин, нито че всеки вярващ има едно и също призвание, дарба, отговорност или власт.
Писанието ясно учи, че Тялото Христово има различни членове с различни функции.
Но то също така учи, че всеки член има своето място и своя принос.
В Ефесяни 4:11–12 Павел обяснява, че Христос е дал апостоли, пророци, евангелизатори, пастири и учители за усъвършенстването на светиите за делото на служението и за изграждането на Христовото Тяло.
Помислете какво означава това!
Петкратното служение никога не е било предназначено да се превърне в духовен екип от изпълнители, които безкрайно служат пред една пасивна публика.
Една от основните му отговорности е да подготвя светиите, така че самите светии да станат активни участници в служението на Исус Христос.
Не сме призовани просто да събираме хора около надарени служители.
Призовани сме да помагаме на вярващите да израстват в Христовото подобие, да откриват дадените им от Бога функции и вярно да служат в Неговото Тяло.
Вярвам, че трябва да възстановим това апостолско разбиране за Църквата.
Църквата не е сграда, пълна със зрители, които гледат как малцина демонстрират християнството.
Църквата е живо Тяло, в което всеки член е призован да расте, да служи, да обича, да се покорява и да допринася според благодатта, която Бог му е дал.
И аз трябва да се запитам като служител:
Само съм вдъхновявал хората или наистина съм ги екипирал?
Помагал ли съм на вярващите да откриват своите дарби?
Насърчавал ли съм ги да откликват на Святия Дух?
Показвал ли съм им какво означава да живееш Словото, вместо само да го проповядваш?
Давал ли съм място на другите да израстват в отговорностите, които Бог им е поверил?
Защото ефективността на едно служение не може да се измерва само с броя на хората, които се събират, за да ни слушат.
Тя трябва да включва и това дали тези хора стават духовно зрели, вкоренени в Христос, израстващи в любовта и подготвени да служат.
КОГАТО ИСУС КАЗВА „ИДЕТЕ“, ЗАЩО НИЕ ПРОДЪЛЖАВАМЕ ДА СЕДИМ?
Тук това поучение става изключително практично.
Когато Писанието ни насочва да се молим за болните, защо толкова често се колебаем да го направим?
Яков 5:14–16 ни дава наставления относно молитвата за болните, включително служението на старейшините и молитвите на вярващите.
В цялото служение на Исус и на ранната Църква виждаме, че състраданието никога не е било предназначено да остане просто чувство.
Състраданието е подтиквало хората да посрещат нуждите на другите.
Ако някой страда и аз имам възможност да се помоля за него, защо трябва да се тревожа повече дали ще се почувствам неудобно, отколкото за това да изразя Христовата любов?
Аз не мога да произведа чудо. Резултатът принадлежи на Бога.
Но мога да предложа молитва с вяра, смирение и състрадание.
Когато срещна обезсърчен човек, защо понякога оставам мълчалив, когато само няколко насърчителни думи могат да повдигнат духа му?
Когато знам, че някой изпитва финансови затруднения, а Бог ми е дал възможност да помогна, защо трябва да се задоволявам само с думите „Ще се моля за теб“, ако Господ ме води и към практическа помощ?
Когато виждам човек, който е самотен, наранен или отхвърлен, защо понякога чакам някой друг да прояви Христовата любов?
Това не са сложни богословски въпроси.
Това са въпроси на послушанието.
И вярвам, че Святият Дух ни изправя пред нещо много просто.
СПРЕТЕ ДА ЧАКАТЕ СЛЕДВАЩАТА ПРОПОВЕД, КОЯТО ДА ВИ КАЖЕ ДА НАПРАВИТЕ ОНОВА, КОЕТО БОЖИЕТО СЛОВО ВЕЧЕ ВИ Е ЗАПОВЯДАЛО!
Може би следващата голяма стъпка в духовното ни израстване не е някакво ново необикновено откровение.
Може би тя е послушанието към откровението, което вече сме получили чрез Божието Слово.
Може би това е телефонното обаждане, което непрекъснато отлагаме.
Може би това е извинението, което трябва да поднесем на човек, когото сме наранили.
Може би това е прошката към човека, срещу когото все още носим огорчение.
Може би това е посещението при някого, който е самотен.
Може би това е времето, отделено за вярващ, който преминава през трудности и има нужда от насърчение.
Може би това е смирението в отношения, в които сме позволили на гордостта да управлява.
А може би просто трябва да започнем да правим онова, което Исус вече ни е казал да правим.
КЪЩАТА, КОЯТО ИЗГЛЕЖДАШЕ ЗДРАВА, ДОКАТО НЕ ДОЙДЕ БУРЯТА
В Матей 7:24–27 Исус описва двама мъже, които построили къщи.
Единият построил върху канара, а другият — върху пясък.
И двамата чули Неговите думи.
Това е важно.
Разликата не била в това, че единият присъствал на поучението, а другият изобщо не го бил чул.
И двамата чули.
Но единият действал според чутото, а другият не.
Когато дошли бурите, разликата станала очевидна.
Къщата, построена върху канарата, устояла, а тази, построена върху пясъка, паднала.
Питам се колко вярващи са объркали слушането на правилното поучение с изграждането върху правилната основа.
Можем да притежаваме впечатляващ богословски речник и въпреки това да имаме области от живота си, които никога не сме предали в послушание на Христос.
Можем да разбираме учението за прошката и въпреки това да отказваме да простим.
Можем да разбираме значението на молитвата и въпреки това да пренебрегваме общението с Отца.
Можем да поучаваме за жертвоготовната любов, докато отказваме да пожертваме личното си удобство, за да помогнем на някого.
Бурята не разкрива само това, което знаем.
Тя разкрива какво сме изградили.
А основата на духовната зрялост не е само знанието.
Тя е да чуваме думите на Христос и да ги прилагаме на практика.
В Лука 6:46 Исус задава въпроса:
„И защо Ме зовете: Господи, Господи! — и не вършите това, което казвам?“
Какъв въпрос!
Наричаме Го Господ.
Покланяме Му се като Господ.
Пеем песни, с които заявяваме, че Той е Господар на живота ни.
Но ако постоянно се съпротивляваме на Неговите заповеди, какво показваме за действителната власт, която Му позволяваме да има в живота ни?
Господарят не е просто някой, на чиито думи се възхищаваме.
Господарят е някой, чиято власт признаваме и на чиито наставления се покоряваме.
Господството на Исус Христос не може да остане само богословско изявление, което никога не се превръща в практическо предаване.
ЕМОЦИОНАЛНИЯТ ОТКЛИК НЕ ВИНАГИ ОЗНАЧАВА ПРЕОБРАЗЕН ЖИВОТ
Искам отново да се върна към нещо, на което многократно съм бил свидетел през годините на моето служение.
Хората могат да бъдат дълбоко развълнувани по време на богослужение.
Могат да плачат.
Могат да коленичат пред олтара.
Могат да преживяват истинско изобличение, утеха, изцеление и насърчение чрез служението на Святия Дух.
Не омаловажавам тези моменти.
Те са скъпоценни за мен.
Но емоционалният отклик, колкото и искрен да е той, не е цялото пътуване на преобразяването.
Истинският въпрос е какво правим с това, което Бог ни е разкрил.
Ако Святият Дух ме изобличава за гордост, откликът трябва в крайна сметка да се превърне в смирение.
Ако Той се изправи срещу огорчението в сърцето ми, откликът трябва да се превърне в прошка.
Ако разкрие егоизъм, откликът трябва да се превърне в любов и щедрост.
Ако ми покаже област на непослушание, откликът трябва да се превърне в покаяние и промяна на посоката.
Сълзите могат да съпътстват покаянието, но сами по себе си не могат да го заместят.
Изобличението има за цел да ни доведе до преобразяване.
И вярвам, че трябва да възстановим нещо в нашите църкви, което е станало твърде рядко.
Трябва да престанем да измерваме успеха на едно богослужение предимно по това колко силно са реагирали хората в дадения момент и да започнем да се питаме дали Словото произвежда траен плод в живота им.
Промениха ли се взаимоотношенията?
Настъпи ли прошка?
Започнаха ли хората да служат?
Получиха ли наранените практическа грижа?
Започнаха ли вярващите да упражняват духовните си дарби?
Започнаха ли онези, които чуха Словото, да живеят според него?
Защото крайната цел на служението не е да направим хората зависими от следващото силно събрание.
Целта е да им помогнем да станат зрели и послушни ученици на Исус Христос.
ВЯРАТА, КОЯТО НИКОГА НЕ ВОДИ ДО ПОСЛУШАНИЕ, ТРЯБВА ДА БЪДЕ ИЗПИТАНА
В Яков 2:17 четем:
„Така и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва.“
Това не означава, че заслужаваме спасението чрез собствените си усилия.
Ефесяни 2:8–10 ясно ни показва, че сме спасени по благодат чрез вяра, не чрез дела, и че сме създадени в Христос Исус за добри дела.
Нашето послушание не може да купи Божията благодат.
Нашето послушание е плодът на Божията благодат, която действа в нас.
Това разграничение е изключително важно.
Не призовавам Църквата към религиозно напрягане, духовно представление или непосилния товар да се опитваме да станем приемливи пред Бога чрез човешки усилия.
Призовавам ни към послушание, което произтича от предаден живот и преобразяващата сила на Святия Дух.
Филипяни 2:13 ни напомня, че Бог е Този, Който действа в нас и ни дава както желанието, така и способността да изпълняваме Неговата добра воля.
Не сме оставени сами да произвеждаме духовна зрялост.
Святият Дух ни дава сила да станем онова, което никога не бихме могли да станем чрез собствените си усилия.
Но трябва да се предадем.
Трябва да откликнем.
Трябва да съработим с действието на благодатта.
И когато Той ни изобличава, не бива постоянно да заглушаваме това изобличение, като се връщаме към удобството на духовната пасивност.
КАКВО БИ СЕ СЛУЧИЛО, АКО ЦЯЛАТА ЦЪРКВА ЗАПОЧНЕШЕ ДА ИЗПЪЛНЯВА СЛОВОТО?
Понякога се питам какво би се случило, ако всеки вярващ в една църква реши да откликва на Божието Слово с практическо послушание.
Представете си църква, в която хората не чакат пастирят да посети всяко семейство, преминаващо през трудности, защото самите членове вече се грижат един за друг.
Представете си вярващи, които се молят за болните със състрадание и вяра, вместо да предполагат, че само специално надарените служители могат да се молят.
Представете си братя и сестри, които се насърчават взаимно, носят теготите си, приемат непознати, подкрепят уязвимите и показват любовта на Исус извън стените на църковната сграда.
Представете си събрание, в което прошката заменя огорчението, щедростта заменя егоизма, смирението заменя съперничеството, а служението заменя желанието за признание.
Представете си вярващи, които не търсят внимание, а просто са решени да бъдат верни.
Това не е фантазия.
Това са характеристики, които съответстват на живота на Църквата, описан в Новия Завет.
Деяния 2:42–47 описва вярващи, които постоянстват в апостолското учение, общението, разчупването на хляба и молитвите, като същевременно споделят с онези, които имат нужда.
Ранната Църква със сигурност не е била съвършена, както ясно показват останалата част от книгата Деяния и апостолските послания.
Но нейният живот никога не е бил предназначен да се сведе до пасивно присъствие на религиозни събрания.
Словото е оформяло една общност.
Тяхната вяра е ставала видима.
Любовта им е намирала практическо изражение.
И вярвам, че Святият Дух все още призовава Църквата към такъв живот.
ПРОРОЧЕСКИЯТ ПРИЗИВ: ВРЕМЕ Е ДА СТАНЕМ И ДА СЕ ПОКОРИМ!
Когато с молитва размишлявам върху състоянието на Църквата, усещам неотложност в духа си.
Не неотложност да осъждам Божия народ, а неотложност да го събудя.
Вярвам, че Господ призовава Своя народ да излезе отвъд удобното християнство и да навлезе в по-дълбоко изражение на истинско ученичество и предаване.
Чули сме достатъчно проповеди, за да знаем, че сме призовани да обичаме.
ТОГАВА НЕКА ОБИЧАМЕ!
Чули сме достатъчно поучения за прошката, за да знаем, че огорчението трябва да бъде предадено на Бога.
ТОГАВА НЕКА ПРОЩАВАМЕ!
Чули сме достатъчно послания за състраданието, за да разберем, че страданията на хората около нас имат значение.
ТОГАВА НЕКА ПРОЯВЯВАМЕ СЪСТРАДАНИЕ!
Чули сме достатъчно проповеди за вярата, за да знаем, че вярата трябва да бъде придружена от послушание.
ТОГАВА НЕКА ДЕЙСТВАМЕ СПОРЕД ТОВА, КОЕТО БОГ Е КАЗАЛ!
Чули сме достатъчно поучения за гласа на Пастиря, за да знаем, че Неговите овце са призовани да Го следват.
ТОГАВА НЕКА ГО СЛЕДВАМЕ!
Църквата няма нужда просто от още хора, които могат да обясняват Словото.
Тя има нужда от хора, чийто живот видимо показва истината на Словото.
И вярвам, че Святият Дух ни изправя пред един неудобен въпрос.
КАКВО ПРАВИШ С ОНОВА, КОЕТО ВЕЧЕ СИ ЧУЛ?
Не какво почувства?
Не колко много ти хареса проповедта?
Не дали беше съгласен с проповедника?
Не дали смяташе, че посланието е било силно?
А какво правиш с истината, която ти е била поверена?
КРЪСТЪТ НИ ПРИЗОВАВА НАПРЕД, А НЕ КЪМ ОСЪЖДЕНИЕ
Знам, че това е трудно послание.
Трудно ми е да го пиша, защото не мога да отделя себе си от предизвикателството, което то поставя.
Виждам области в собствения си живот, в които искам да откликвам по-бързо, да обичам по-дълбоко, да се предавам по-пълно и да се покорявам по-последователно.
Но отказвам да позволя това изобличение да се превърне в осъждение.
Римляни 8:1 заявява, че няма осъждение за онези, които са в Христос Исус.
Когато Святият Дух разкрие област на непослушание, Неговата цел не е да ни прогони от Христос към безнадеждност.
Неговата цел е да ни доведе в светлината, където се намират покаянието, прошката, благодатта и преобразяването.
И вярвам, че точно там трябва да ни доведе това поучение.
Обратно към кръста.
Обратно към предаването.
Обратно към мястото, където заменяме доверието в собствените си сили със зависимост от силата на Святия Дух.
Исус не ни призовава да доказваме, че сме достойни за Неговата любов.
Той ни призовава да откликнем на любовта, която вече сме получили.
И аз искам този отклик да става все по-видим в собствения ми живот.
Не искам просто да проповядвам за предаване.
Искам да живея напълно предаден на Бога.
Не искам просто да поучавам за любовта.
Искам хората да срещат Христовата любов чрез начина, по който се отнасям към тях.
Не искам просто да заявявам, че Святият Дух дава сила на вярващите.
Искам да бъда на Негово разположение, когато Той ме призове да действам.
И не искам да се превърна в човек, който е проповядвал почти 1200 проповеди, но е пренебрегнал самите истини, които е провъзгласявал.
ИСКАМ ЖИВОТЪТ МИ ВСЕ ПО-ВЯРНО ДА ОТРАЗЯВА ИСУС, КОГОТО ПРОПОВЯДВАМ.
МОЯТА МОЛИТВА: ГОСПОДИ, НАПРАВИ МЕ ИЗПЪЛНИТЕЛ НА ТВОЕТО СЛОВО
Отче, идвам пред Теб с отворено сърце.
Изпитай ме.
Разкрий всяко място, където съм се почувствал удобно да слушам, без да се покорявам.
Прости ми за моментите, когато съм разпознавал Твоята истина, но съм отлагал отклика си.
Прости ми за възможностите да обичам, които съм пропуснал, за насърчението, което съм задържал, за делата на състрадание, които съм отложил, и за моментите, когато собствените ми предпочитания са ставали по-важни от Твоята воля.
Господи Исусе, не искам да бъда впечатлен от Твоето Слово и въпреки това да остана непроменен.
Искам Твоето Слово да проникне в най-дълбоките места на сърцето ми.
Искам то да оформя мисленето ми, да управлява реакциите ми, да преобразява взаимоотношенията ми и да направлява действията ми.
Святи Душе, дай ми сила да бъда последователен изпълнител на Словото.
Не чрез религиозно задължение.
Не чрез самоправедно представление.
Не чрез желанието да впечатлявам другите.
А чрез преливането на живот, който наистина е предаден на Исус Христос.
И Отче, издигни поколение от вярващи, които няма да бъдат удовлетворени просто да слушат за Божието царство.
Издигни мъже и жени, които ще проявяват любовта, смирението, святостта, състраданието и послушанието на Исус в ежедневния си живот.
Възстанови в Твоята Църква разбирането, че всеки вярващ е призован да участва в живота и служението на Христос.
Екипирай народа Си.
Доведи народа Си до зрялост.
Събуди народа Си.
И започни това дело в мен.
ПОСЛЕДНИЯТ ВЪПРОС: СЛУШАШ ЛИ ПАСТИРЯ, ИЛИ ГО СЛЕДВАШ?
Когато наближавам края на това поучение, искам да оставя на всеки читател, включително и на себе си, едно последно предизвикателство.
В Яков 1:23–25 човекът, който слуша Словото, но не действа според него, е сравнен с човек, който се поглежда в огледало, след това си тръгва и забравя как изглежда.
Но онзи, който се вглежда в съвършения закон на свободата, постоянства в него и става изпълнител, а не забравящ слушател, е описан като човек, който ще бъде благословен в делата си.
В това обещание има нещо изключително красиво.
Бог не ни призовава просто да слушаме повече.
Той ни кани да ходим в свободата и благословението на послушната вяра.
И може би най-големият повратен момент в нашия християнски живот няма да настъпи, когато чуем следващата силна проповед.
Може би той ще настъпи, когато най-накрая започнем да се покоряваме на онова, което Бог вече е казал.
Може би преобразяването, за което се молим, се намира от другата страна на едно действие на послушание, което непрекъснато отлагаме.
Не защото можем да принудим Бога да действа, а защото послушанието привежда живота ни в съгласие с Неговата разкрита воля.
Затова днес искам да ви предизвикам.
Не приключвайте просто с четенето на това поучение, казвайки: „Това беше много силно слово.“
Не го споделяйте просто с някой друг, защото смятате, че той има нужда да го чуе.
Попитайте Святия Дух какво Той призовава вас да направите.
И когато постави този въпрос пред сърцето ви, откликнете.
Ако трябва да простите — простете.
Ако трябва да се покаете — покайте се.
Ако трябва да насърчите някого — насърчете го.
Ако трябва да се молите за някого — молете се.
Ако трябва да служите — служете.
Ако трябва да предадете на Христос нещо, което все още задържате за себе си — предайте го.
Не чакайте по-удобен момент, за да изпълните заповед, която Бог вече е направил ясна.
И преди всичко помнете думите на Исус:
„Моите овце слушат гласа Ми, и Аз ги познавам, и те Ме следват.“ — Йоан 10:27
Той не описва овце, които просто слушат.
Той описва овце, които Го следват.
И вярвам, че точно това Църквата трябва да възстанови.
Не просто още едно поколение от надарени говорители.
Не просто още едно поколение от ентусиазирани слушатели.
А народ, който е чул гласа на Исус Христос и е решил, чрез Неговата благодат, да Го следва.
Защото светът няма нужда просто да чува в какво вярват християните.
Светът има нужда да срещне реалността на Исус Христос, изразена чрез живота на онези, които вярват в Него.
И това е моят вик днес.
Господи, нека животът ми говори толкова ясно, колкото и проповедите ми.
Нека послушанието ми бъде доказателство за моето предаване.
Нека любовта ми бъде нещо повече от думи.
Нека разпознавам Твоя глас и откликвам с готово сърце.
И нека Църквата отново стане народ, който не само слуша Твоето Слово, но вярно го прилага на практика.
В продължение на векове сме обсъждали Божиите заповеди.
Проповядвали сме ги.
Поучавали сме ги.
Защитавали сме ги.
Но може би въпросът, който стои пред нас днес, е дали наистина живеем според тях.
ТОЛКОВА ЛИ СМЕ СВИКНАЛИ ДА СЛУШАМЕ СЛОВОТО, ЧЕ ВЕЧЕ НЕ ЧУВСТВАМЕ НЕОТЛОЖНАТА НУЖДА ДА МУ СЕ ПОКОРЯВАМЕ?
ТОЛКОВА ЛИ СМЕ СВИКНАЛИ С ПРОПОВЕДИТЕ ЗА ПАСТИРЯ, ЧЕ СМЕ ЗАБРАВИЛИ ОТГОВОРНОСТТА СИ ДА СЛЕДВАМЕ САМИЯ ПАСТИР?
И когато всички проповеди приключат, когато музиката на хвалението замлъкне, когато събранието се разотиде и когато вече няма никой, който да ни аплодира или да ни одобрява — какво ще остане?
Ще остане ли живот, предаден на Исус Христос?
Ще остане ли сърце, което е откликнало на Неговото Слово?
Ще има ли доказателства за любов, прошка, смирение, състрадание и послушание?
Защото в крайна сметка въпросът не е колко проповеди сме чули, колко библейски стихове можем да цитираме или колко дълбоко сме били развълнувани от духовни преживявания.
Въпросът е дали Христос, Когото изповядваме като Господ, все повече се разкрива чрез живота, който действително живеем.
СПРЕТЕ ПРОСТО ДА СЛУШАТЕ СЛОВОТО.
ЗАПОЧНЕТЕ ДА ЖИВЕЕТЕ СПОРЕД СЛОВОТО.
СПРЕТЕ ПРОСТО ДА СЕ ВЪЗХИЩАВАТЕ НА ПАСТИРЯ.
СЛЕДВАЙТЕ ПАСТИРЯ.
ЗАЩОТО БОЖИЕТО СЛОВО НИКОГА НЕ НИ Е БИЛО ДАДЕНО ПРОСТО ДА ПЪЛНИ УМОВЕТЕ НИ. ТО НИ Е БИЛО ДАДЕНО, ЗА ДА ПРЕОБРАЗЯВА ЖИВОТА НИ.
И сега въпросът, който остава пред всеки един от нас, е следният:
ТИ СИ ЧУЛ НЕГОВОТО СЛОВО. ЗНАЕШ КАКВО ТИ Е ЗАПОВЯДАЛ. КАЗВАШ, ЧЕ ПОЗНАВАШ ГЛАСА НА ПАСТИРЯ.
ТОГАВА КАКВО ЩЕ НАПРАВИШ ПО ВЪПРОСА?
⸻
Питър Наш
Fresh Oil and Fire Ministries
Коментари