ЖЕЛАНИЕТО ТИ ДА КОНТРОЛИРАШ ПО-СИЛНО ЛИ Е ОТ ГОТОВНОСТТА ТИ ДА СЕ ПРЕДАДЕШ НА ХРИСТОС?

Кой всъщност управлява живота ти?

Питър Наш

От известно време нося в сърцето си един въпрос, който не ми дава покой. Той ме следва в молитвата, изпитва подбудите ми и прекъсва удобните обяснения, с които понякога оправдавам собствената си съпротива. По-силна ли е решимостта ми да контролирам живота си от готовността ми да позволя на Исус Христос да го управлява? Задавам този въпрос на теб, но стоя до теб под същата изпитваща светлина. Преди това слово да достигне нечие друго сърце, то трябва да премине през моето.

Познавам езика на предаването. Мога да проповядвам за него, да пея за него и да го обяснявам. Мога да вдигна ръцете си, а волята ми да остане непреклонна. Мога да заявя, че Исус е Господ, а след това цяла седмица да защитавам правото си да вземам всяко решение без Неговата намеса. Това противоречие ме тревожи. Изповедта, че Той е Господ, трябва да намери израз в послушание. Иначе Му давам титла, а отказвам да се покоря на властта, която тя означава.

Нека изясня въпроса. Моят контрол никога не е по-силен от Христовата сила. Той е Господ, независимо дали Го признавам, или Му се противя. Но мога да се съпротивлявам на законното Му право да ръководи решенията ми. Мога да настоявам всичко да става по моя начин и същевременно да Го моля да благослови последствията. Въпросът не е дали Исус има достатъчно власт. Въпросът е дали аз съм готов да се покоря на властта, която Той вече има.

Когато Исус призоваваше хората да Го следват, Той говореше за отричане от себе си, за всекидневно носене на кръста и за следване на Него (Лука 9:23). Не мога да смекча този призив и да го превърна в покана просто да подобря досегашния си начин на живот. Кръстът се изправя срещу претенцията ми сам да бъда господар на живота си. Той прониква отвъд поведението ми и достига до волята, която настоява да направлява всичко. Да следвам Исус означава предпочитанията ми да се подчиняват на Неговото слово, дори когато послушанието променя бъдещето, което съм си представял.

Лесно ми е да предам онова, което вече не искам. Мога да поставя на олтара една угаснала амбиция и да я нарека жертва. Но какво става, когато Господ докосне нещо, което още ми е скъпо? Какво става, когато послушанието застраши доброто ми име, разклати плановете ми или изисква извинение, което бих предпочел да избегна? Именно там предаването става действително. Въпросът излиза извън думите ми по време на поклонение и стига до избора ми, когато следването на Христос ми струва нещо.

Трябва да изпитам условията, скрити в моето „да“. Да, Господи, стига да разбирам. Да, стига никой да не ме разбере погрешно. Да, стига да запазя положението си. Да, стига да действаш в сроковете, които аз смятам за разумни. Каква част от послушанието ми всъщност е пазарене? Не мога непрекъснато да пренаписвам условията на ученичеството, докато следването на Исус не започне да изисква единствено онова, което и бездруго съм възнамерявал да направя. Поканата Му е изпълнена с благодат, но господството Му е действително.

Има контрол, който се облича в почтен религиозен език. Мога да нарека упорството си убеждение, страха си — разпознаване, а отказа си да слушам — непоколебимост. Мога дори да използвам езика на духовната война, за да се предпазя от необходимото поправление. Но не всяко несъгласие е гонение и не всяка неудобна дума е нападение. Понякога Господ ме изобличава чрез човек, когото никога не бих избрал да ме поправя.

Искам сърце, което допуска да бъде изпитано. Когато някой постави решението ми под въпрос, опитвам ли се да разбера, или веднага подготвям защитата си? Мога ли да призная, че не съм чул правилно? Мога ли да призная, че подбудите ми не са били напълно чисти? Ако духовният ми авторитет не може да понесе един честен въпрос, нещо в мен се нуждае от внимание. Истината не изисква да се преструвам на непогрешим. Смирението позволява на поправлението да извърши онова, на което самозащитата би попречила.

Мисля за Саул, когато Самуил го изобличи в Първа книга на царете, 15 глава. Саул имаше обяснения, религиозни доводи и разказ за желанията на народа. Но Самуил върна разговора към послушанието. Чувам предупреждение за собствения си живот. Мога да обградя едно непокорно решение с толкова духовни дейности, че накрая то да изглежда свято. Мога да предложа на Бога труд, жертви и публично благочестие, а да Му откажа точно онова послушание, което Той изисква.

Самата тази възможност трябва да ме свали на колене. Не искам служението да стане мястото, където се крия от Бога. Не искам думите за помазание да прикриват една непокорена воля. Мога да бъда зает да служа на хората и същевременно да се противя на Господа в личен въпрос. Полезността ми не може да бъде мое оправдание. Този, Който ме призовава да проповядвам, ме призовава и да се покайвам, да прощавам, да слушам и да ходя честно пред Него.

Когато говоря с апостолска отговорност, трябва да помня, че Църквата принадлежи на Исус Христос. Когато говоря пророчески, думите ми трябва да бъдат преценявани, а не пазени от изпитване (1 Коринтяни 14:29). Нито едно призвание не ми дава право да владея над съвестта на друг човек. Духовната отговорност ме задължава още повече да служа вярно. Не мога да провъзгласявам господството на Христос и същевременно да очаквам хората да приемат личните ми предпочитания така, сякаш те имат авторитета на Писанието.

Това е важно, защото едно послание за предаване само по себе си може да се превърне в средство за контрол. Отказвам да казвам на някого, че да се покорява на Исус означава да изпълнява всяко искане на даден водач. Христос не изисква участие в измама, прикриване на зло, експлоатация или насилие. Петър и апостолите заявиха, че послушанието към Бога има предимство пред послушанието към хората (Деяния 5:29). Предаването на Господа изисква духовно разпознаване, честност и смелост да откажем онова, което Му противоречи.

Затова трябва да приложа това послание първо към себе си, преди да го насоча към другите. Не мога да измервам нечие предаване на Бога единствено по това дали човекът е съгласен с мен. Можем искрено да сме на различно мнение и въпреки това да имаме нужда внимателно да се изслушаме. Ако превръщам всяко различие в доказателство за бунт, съм заел мястото, което принадлежи единствено на Христос. Угодното на Бога ръководство помага на хората да следват Исус зряло. То не ги кара да чакат разрешението на водача, за да мислят.

И все пак не бива да използвам провалите на човешкото ръководство, за да оправдавам собствената си съпротива срещу Бога. Това, че съм бил наранен, не превръща всяко поправление в потисничество. Това, че съм срещал манипулация, не означава, че всяка отчетност е опасна. Нуждая се от мъдрост, за да различавам едното от другото. Отговорът на небогоугодния контрол не е живот, в който никой няма право да ме поправи. Той е живот, вкоренен в Христос, оформян от Писанието и готов да приема верен съвет, без да се отказва от личната нравствена отговорност.

Осъзнавам, че контролът често израства около страха. Някъде в мен се крие подозрението, че ако не управлявам всичко, ще изгубя нещо скъпо. Може би се страхувам от изоставяне, унижение, финансова несигурност или ново разочарование. Трябва честно да донеса тези страхове в присъствието на Исус. Той не ме засрамва заради раните ми. Но състраданието Му ме кани и да изляза отвъд защитите, които вече ми пречат да се доверя на Неговата грижа.

Мога да разбера откъде е дошла една рана и въпреки това да призная, че тя не бива да управлява бъдещето ми. Болката може да обясни стиснатия ми юмрук, но не може да го изцели. Нуждая се Господ да ме срещне там, под изискванията, под тревогата, под изтощителното усилие да предотвратя всяка възможна загуба. Предаването започва там, където преставам да демонстрирам сила и изповядвам истината: Отче, страхувам се и трябва да се науча да Ти се доверявам.

Гетсимания ме спира и ме кара да се замисля. Исус не скри душевната Си мъка. Той я донесе пред Отца и насред нея покори волята Си на Него (Лука 22:42). Никога не бива да проповядвам предаването така, сякаш верните хора не чувстват нищо. Послушанието може да бъде придружено от сълзи, трепет и дълбоко страдание. Наличието на вътрешна борба не означава автоматично бунт. Понякога предаването е скъпоструващото решение да се покориш, докато всеки човешки инстинкт копнее за друг път.

Това означава, че мога да се моля честно. Мога да искам облекчение, да търся разбиране и да изразявам скръбта си. Псалмите ме учат да изливам цялото си сърце пред Бога. Но трябва да позволя на молитвата и да ме променя. Ако влизам в Неговото присъствие с решението, че само един отговор ще бъде приемлив, се опитвам да направлявам разговора. Искам да се науча да се моля открито, а след това да слушам с готовност за послушание.

Контролът се проявява и в отношението ми към утрешния ден. Искам гаранции, преди да тръгна, обяснения, преди да се доверя, и пълна карта, преди да направя първата крачка. Но Авраам се покори на Божия призив, без да знае къде отива (Евреи 11:8). Вярата не отменя отговорната подготовка, но отказва да превърне пълната сигурност в условие за послушание. Има моменти, когато следващата вярна крачка е ясна, макар крайният изход още да е скрит.

Трябва да различавам предаването от пасивността. Доверието в Бога не оправдава пренебрегването на отговорности, отхвърлянето на мъдри съвети или отказа да вземам необходимите решения. Аз продължавам да планирам, да работя, да управлявам поверените ми средства и да изпълнявам обещанията си. Яков ме учи да подчинявам тези планове на Господната воля (Яков 4:13–15). Моята отговорност е да действам вярно според онова, което знам, и да оставам готов да се уча, когато Той променя посоката ми. И отворената ръка може да работи усърдно.

Някои от най-дълбоките ми борби с контрола се проявяват във взаимоотношенията. Може да искам другият да отговори в определения от мен срок, да разбере намеренията ми съвършено или да ми даде увереността, за която копнея. Когато това не се случи, в думите ми може да се промъкне натиск. Трябва честно да се изправя пред истината: любовта не ми дава право да притежавам някого. Личните граници на другия не са пречка, която имам право да преодолявам с настойчивост, внушаване на вина или духовен език.

Ако поверявам някого на Исус, трябва да уважавам и свободата му да взема решения. Мога да изразявам грижа, да давам съвет и да говоря истината, без да се опитвам да изтръгна желания отговор. Не мога да се позовавам на Божието име, за да направя собствените си желания недосегаеми за въпроси. Предаването изисква да оставя в Божиите ръце резултатите, които нямам право да налагам. Понякога послушанието означава да говоря. Понякога означава да замълча и да дам на другия пространство да си поеме дъх.

Има и контрол, който упражнявам чрез задържаната обида. Превъртам случилото се, повтарям си какво е трябвало да бъде казано и си представям мига, когато всички най-после ще признаят, че съм бил прав. Междувременно нараняването продължава да определя вътрешния ми живот. Прошката ме призовава да оставя личното отмъщение на Бога. Тя не премахва нуждата от истина, справедливост или подходящи граници, но отказва да остави огорчението да управлява сърцето ми.

Не мога да настоявам Христос да ме изцели и същевременно да изисквам горчивината ми да остане недокосната. Той знае какво се е случило. Вижда онова, което другите са пропуснали. Мога да положа всичко пред Него, без да се преструвам, че стореното е било приемливо. Но трябва да престана да подхранвам гнева, който държи раната отворена. Има свобода, която никога няма да позная, докато настоявам да определям как, кога и чрез кого Бог трябва да ме оправдае пред хората.

Традицията може да се превърне в друго убежище на контрола. Ценя мъдростта, предавана от верни поколения, но всяка наследена практика трябва да остане подчинена на Писанието. Исус изобличаваше предания, които обезсилваха Божиите заповеди (Марк 7:8–13). Трябва да се запитам дали държа на една практика, защото тя служи на истината, или защото пази удобството ми. Това, че нещо е познато, не му придава божествен авторитет. Новостта също не го прави. И двете трябва да бъдат изпитвани в една и съща светлина.

Отказвам да приемам, че предпочитаната от мен промяна автоматично е следващото Божие действие. Подобно предположение само би облякло собствения ми контрол в пророчески думи. Святият Дух няма нужда от преувеличение, за да утвърди истината. Искам да изпитвам онова, което вярвам, че съм чул, да приемам здрав съвет и да изследвам плодовете. Истинският Божи призив може да издържи внимателно изпитване. Неотложността никога не бива да служи като оправдание да заобикалям почтеността.

Ето къде огънят на това послание гори в мен: мога толкова упорито да защитавам правото си да бъда прав, че да изгубя чувствителността да чувам Бога. Мога да спечеля спор и да нараня брат. Мога да запазя установения ред и да се съпротивлявам на необходимото покаяние. Мога да изисквам почит, а да отказвам любов. Господи, избави ме от религиозност, която защитава положението ми по-яростно, отколкото пази послушанието ми към Теб.

Трябва да бъда особено бдителен, когато контролът прибягва до нечестни средства, за да запази позициите си. Ако започна да изопачавам думите на другия, да прикривам съществени факти или да използвам страх, за да си осигуря съгласие, съм прекрачил граница, която никакво религиозно намерение не може да оправдае. Божието царство няма нужда от моята измама. Не мога да твърдя, че защитавам Христос, а да се отказвам от Неговия характер. Когато запазването на влиянието стане по-важно от истината, влиянието се е превърнало в идол. Нуждая се от смелостта да изгубя едно предимство, вместо да го купя с нечестност. Нека истината изяви онова, което трябва да се промени, дори когато изобличава мен. По-добре да стоя смирен пред Бога с чисти ръце, отколкото да впечатлявам хората чрез старателно поддържана привидност. Искам съвест, която остава чувствителна, когато истината застрашава резултата, за който най-силно копнея.

Мисля за Петър, който се възпротиви, когато Исус заговори за предстоящите Си страдания (Матей 16:21–23). Загрижеността му звучеше като желание да Го защити, но се противопоставяше на пътя, по който Исус беше дошъл да върви. Този разказ ме предупреждава, че искрената обич не прави преценката ми върховен закон. Мога да вярвам, че защитавам нещо важно, и същевременно да се съпротивлявам на Божието дело. Искреността ми се нуждае от дисциплината на истината. Любовта ми се нуждае от смирението да приема наставление.

Чувам изпитващия въпрос на Исус: защо Го наричаме Господ, а не вършим онова, което казва (Лука 6:46)? Не мога да избягам от този въпрос с красноречие. Покорил ли съм се на наставлението, което вече е ясно в Писанието? Казал ли съм истината? Потърсил ли съм помирение там, където е възможно? Прекратил ли съм онова, за което знам, че е погрешно? Не бива да настоявам за ново откровение, докато отказвам светлината, която вече съм получил.

Трябва да помня и как Исус приема онези, които се връщат при Него. Изобличението е покана за покаяние, а не заповед да изпадна в отчаяние. Спасен съм по благодат и благодатта ме учи да живея различно (Тит 2:11–12). Не се предавам, за да купя Неговата любов. Предавам се, защото любовта Му ме е достигнала и защото мога да поверя изкупения си живот на Този, Който даде Себе Си за мен.

Римляни 12:1 ме призовава в отговор на Божията милост да представя тялото си като жива жертва. Това обхваща всекидневието ми: речта ми, навиците ми, разходите ми, вниманието ми и онова, което правя, когато никой не ме аплодира. Предаването трябва да стане видимо в живота ми. То не може да остане само атмосфера, на която се наслаждавам по време на поклонение. Искам личните ми решения да бъдат в съгласие с посвещението, което заявявам публично.

Затова моля Святия Дух да ми покаже едно място, където още отказвам послушание. Може би става дума за признание, извинение, нечестна уговорка или взаимоотношение, което непрекъснато се опитвам да управлявам. Няма да заменя следващото вярно действие с гръмко заявление. Нека покаянието се изрази в дела. Нека достигне до разговора, който избягвам, и до решението, което отлагам.

А когато утре отново открия съпротива в себе си, отново ще се върна при Исус. Кръстът се носи всеки ден. Нуждая се от Неговия Дух, от Неговото слово и от общението на вярващи, които могат да говорят истината с любов. Зрелостта не означава никога да не изпитвам порива да сграбча контрола. Тя означава да се науча да разпознавам този порив и да го подчинявам на Христовото господство, преди той да започне да определя посоката ми.

Усещам тежестта на този призив за себе си и за всеки вярващ, който чете. Отвори ръката, изтощена от непрестанното стискане. Изведи на светло онова място в себе си, което така ревностно защитаваш. Престани да оправдаваш отказа си от послушанието, което вече разбираш. Господ, Който те изпитва, е същият Господ, Който даде Себе Си за теб. Можеш да дойдеш честно, без преструвки, и да Го помолиш да създаде в теб сърце, готово да Му се покорява.

Молитвата ми е проста: Господи Исусе, изяви онова, което съм пазил от Твоето поправление. Изцели страха, който стои зад съпротивата ми. Научи ме да обичам, без да притежавам, да водя, без да манипулирам, и да се покорявам, без да изисквам гаранции. Нека плановете ми, раните ми, амбициите ми и взаимоотношенията ми застанат под Твоята законна власт. Нека моето „да“ стане истинско в решенията, които ще последват тази молитва.

Сега трябва да дам отговор с живота си, отвъд написаното на тази страница. Когато Неговото слово се изправи срещу моите предпочитания, чий глас определя следващата ми крачка? Когато послушанието ми струва нещо скъпо, на кого оставам верен? Когато няма публика и никакво религиозно обяснение не може да скрие истината, кой определя избора ми?

Кой всъщност управлява живота ми?