Как Бог изгражда духовен авторитет

Скритият живот, който придава тежест на думите ни

Искам да нося духовен авторитет, който извира от живот под Божията ръка. Искам думите ми да служат на Неговите намерения, молитвите ми да се раждат от общението с Него, а присъствието ми сред хората да им помага да се обръщат към Исус. Но колкото повече вървя с Господа, толкова по-сериозно трябва да се изправям пред тази истина: не мога да Го моля да ми поверява по-голяма отговорност, докато се съпротивлявам на Неговото управление над собственото ми сърце. Духовната власт, която желая да упражнявам пред хората, трябва най-напред да намери основата си в моето лично предаване на Бога.

Има разлика между това да заемам определено място и да бъда човек, на когото може да се разчита на това място. Титлата може да назове отговорността ми, но не може да изгради характера, необходим, за да я нося достойно. Могат да ме представят като пастор, апостол или пророчески глас, а аз все още да се нуждая Светият Дух да изобличи нетърпението ми, несигурността ми и глада ми за признание. Представянето казва на хората какво съм призван да върша. Поведението ми разкрива доколко съм позволил на Бога да ме подготви за него.

Вярвам, че Господ призовава Своята Църква да приеме тази подготовка сериозно. Научили сме се да обявяваме призванията си, да описваме дарбите си и да представяме служенията си. Сега трябва да Му позволим да изпита сърцата на хората, които носят тези дарби. Какво се случва в мен, когато някой ме поправи? Какво се надига в сърцето ми, когато друг получи възможността, която аз желаех? Как се отнасям към човек, който с нищо не може да допринесе за развитието на служението ми? Тези въпроси проникват отвъд онова, което се вижда от амвона. Те достигат до мястото, където Отец изгражда Своите служители.

Когато чета за стотника в Матей 8, едно негово разбиране привлича вниманието ми: той виждаше себе си като човек, поставен под власт. Командваше войници, но знаеше, че правото му да заповядва произтича от власт, по-висша от неговата. Пристъпи към Исус с увереността, че Господ може само да изговори дума и слугата му ще бъде изцелен. Исус похвали вярата му. Стотникът беше разбрал нещо съществено: упражняването на власт зависи от нейния източник. Това разбиране изобличава всяка амбиция в мен, която иска влияние, без да приема покорство.

Опитът ми в Кралската канадска конна полиция ми помага да разбирам поверената власт. Един полицай не създава закона, като облече униформата. Неговите правомощия се упражняват в установени граници и той носи отговорност за поведението си. Длъжността не му дава право да следва всеки свой личен порив. Това разбиране поставя пред служението ми един изпитващ сърцето въпрос: когато говоря в името на Исус, изразявам ли Неговото сърце, или прикрепям Неговото име към собствените си предпочитания? Духовната отговорност изисква да давам отчет пред Този, Когото заявявам, че представлявам.

Исус заяви, че Му е дадена всяка власт на небето и на земята, и след това изпрати учениците Си да отидат и да правят ученици (Матей 28:18–20). Нашето поръчение се основава на Неговата власт. Не я произвеждам чрез силата на емоциите си и не я купувам чрез страданията си. Получавам мястото си в Неговото служение по благодат. Но Господ трябва да изгради характера, чрез който това служение ще се проявява. Неговата власт е съвършена. Начинът, по който аз се отнасям към повереното ми, се нуждае от непрестанно поправяне, очистване и съзряване.

Ето защо скритият живот има толкова дълбоко значение. Преди да говоря на събранието, трябва да позволя на Словото да говори на мен. Преди да призовавам хората да се предадат на Бога, трябва да положа пред Господа онези области в себе си, които все още пазя от Неговата намеса. Преди да изобличавам компромисите в Църквата, трябва да дам на Светия Дух достъп до компромисите, които оправдавам в собствения си живот. Не мога вярно да изграждам другите в послушание, докато закрилям непослушанието в себе си. Посланието трябва да проникне в самия вестител. Истината трябва да управлява мен, преди да очаквам другите да я приемат чрез мен.

Опасността е, че мога да усвоя християнския речник и същевременно да се съпротивлявам на Божието дело, което ме оформя по образа на Христос. Мога да говоря за доверие, без да поверявам утрешния ден на Бога. Мога да проповядвам прошка, докато отново и отново преживявам нанесената ми обида. Мога да насърчавам щедростта, докато страхът управлява собственото ми даване. Познатите думи могат да прикриват послушание, което още не съм се научил да живея. Затова трябва да моля Отца да въвежда Своята истина в ежедневните ми решения, където действителните ми убеждения стават явни. Животът насаме разкрива онова, което публичното говорене може да скрие.

Деяния 19 ни представя отрезвяващата история на синовете на Скева. Те се опитаха да използват името на Исус, Когото Павел проповядваше, сякаш то беше формула, с която могат да си послужат. Последвалото разкри празнотата на този подход. Трябва да чуя предупреждението, без да превръщам духовния живот в надпревара за постижения. Името на Исус принадлежи на живия Господ. Служението в Неговото име изисква зависимост от Него. Чуждите думи, чуждият авторитет и чуждото свидетелство не могат да заменят моето лично взаимоотношение с Христос.

Мога да се уча от верни Божии служители, но аз самият трябва да ходя с Бога. Има истини, които първо чувам като поучение, а по-късно опознавам под натиска на обстоятелствата. Когато средствата не достигат, доверието се превръща в решение. Когато вратата остава затворена, търпението се превръща в послушание. Когато отговорът на молитвата е различен от онова, на което съм се надявал, вярата трябва да надхвърли предпочитания от мен изход. Нито едно от тези преживявания не ме прави по-висш от друг вярващ. Те ме учат да завися от Господа. Помагат ми да въплътя истината, която изповядвам, в живота, който действително живея.

Когато казвам, че Бог е верен, искам зад тези думи да стоят истински спомени. Помня как ме е подкрепял, поправял и как е оставал близо до мен в обстоятелства, които не съм разбирал. Същевременно знам, че верни вярващи понякога преминават през продължително страдание, без да получат избавлението, за което копнеят. Сълзите им не обезсилват свидетелството им. Духовният авторитет не изисква житейска история, в която всеки проблем е намерил удобна развръзка. Той може да се прояви в живот, който продължава да се доверява на Господа, дори когато носи въпроси без отговор.

Това променя разбирането ми за сила. Не е нужно да се преструвам, че предаването на Бога е безболезнено. Исус се молеше в Гетсимания в дълбока душевна мъка, но предаде Себе Си на волята на Отца (Лука 22:42). Послушанието Му беше истинско насред самото страдание. Когато принасям пред Бога скръбта си, нежеланието си или страха си, това не означава непременно, че Му се противя. Може би влизам точно в онова място, където става възможно по-дълбоко предаване. Въпросът е дали ще позволя на тези чувства да ме отдалечат от Него, или ще ги поверя на Неговата грижа.

Знам колко е възможно да се покоря външно и същевременно да продължавам да споря вътрешно. Мога да приема възложеното ми и да тая неприязън към хората, с които трябва да го изпълня. Мога да мълча, докато подхранвам горчив разговор в ума си. Мога да чакам, докато тайно обвинявам Бога, че ми отказва онова, което смятам, че заслужавам. Отец вижда отвъд постъпката. Той ме обича достатъчно, за да се заеме и с отношението, което я съпровожда. Неговото намерение се простира по-далеч от изпълнението на една задача. Той изгражда син, чието послушание все по-дълбоко изразява доверие в Неговата благост.

Понякога това изграждане се случва в толкова малки моменти, че никой друг не би ги сметнал за значими. Искам да изпратя остър отговор, а Духът ме призовава да спра. Искам да разкажа история, която ще изложи някого, а Той изобличава намерението на сърцето ми. Искам да си осигуря възможност, като упражня по-силен натиск, а Той ме призовава да чакам. Тези решения рядко получават публично признание. Но всяко от тях ми дава възможност да предам на Исус нещо действително. Това предаване изглежда малко, но последствията му са дълбоки.

Срещата на Давид със Саул в пещерата разкрива ясно тази истина (1 Царе 24). Давид вече беше помазан, но още не беше станал цар. Сега Саул се оказа беззащитен пред него, а мъжете около Давид видяха в този миг възможност борбата най-после да приключи. Давид можеше да използва силата си, за да грабне бъдещето в собствените си ръце. Вместо това отказа да убие Саул. Дори отрязването на края на Сауловата мантия смути съвестта му. Неговата сдържаност разкри благоговение пред Бога в ситуация, в която амбицията можеше да предложи убедително оправдание.

Тази сцена изпитва и моето сърце, защото една възможност може да се появи, облечена в духовни думи. Вратата може да е отворена, но аз все пак трябва да попитам дали ще прославя Христос, ако вляза през нея. Мога да имам силата да наложа едно решение, без да имам Неговото разрешение да го направя. Обещанието за бъдещо служение не оправдава всеки начин да стигна до него. Ако наранявам хора, за да си осигуря мястото, което вярвам, че Бог ми е обещал, трябва да изпитам дали амбицията не е изместила послушанието. Божиите намерения трябва да се изпълняват по начин, съответстващ на Божия характер.

Преди да водя другите, трябва да се науча да владея реакциите си чрез Светия Дух. Себевладеенето е част от плода, който Той произвежда в нас (Галатяни 5:22–23). Може да знам точно кои думи ще смажат някого в спор. Може да разполагам с информация, която ще засрами човека, който ме критикува. Може да имам достатъчно влияние, за да накарам някого да плати скъпо за несъгласието си с мен. Тези възможности ме правят отговорен. Силата в ръцете ми трябва да бъде подчинена на любовта в сърцето ми. Иначе по-голямата отговорност само разширява пораженията, които една неовладяна реакция може да причини.

Но сдържаността трябва да върви заедно с истината и смелостта. Отказът на Давид да убие Саул не го задължаваше да остане в обсега на Сауловото копие. Призивът на Исус да прощаваме не забранява да поставяме граници, да изискваме отчетност и да защитаваме уязвимите. Никога не бива да използвам покорството към Бога, за да оправдавам злоупотреба или да изисквам безусловна преданост към един водач. Всеки човешки водач е отговорен пред Христос. Здравият духовен авторитет допуска да бъде изпитван, приема поправяне и защитава хората, които трябва да говорят открито за причиненото им зло.

Като служител трябва да съм готов да се изправя срещу онова, което наранява стадото. Понякога любовта изисква категоричен отказ, труден разговор или решение, което ще разочарова някого. Скритото Божие дело в мен определя как ще предприема тези стъпки. Реагирам ли от наранена гордост, или търся доброто на поверените ми хора? Изслушал ли съм внимателно? Готов ли съм да приложа същия стандарт и към себе си? Хората са по-защитени, когато този, който упражнява власт, съчетава твърдото убеждение със смирение и когато желанието му да ги пази е по-силно от желанието да запази собствения си образ.

Исус поставя служенето в самото сърце на водачеството. Когато учениците Му спореха за величието, Той ги насочи към това да бъдат слуги и посочи собствения Си живот, отдаден за другите (Марк 10:42–45). Това слово трябва непрестанно да преобразява разбирането ми за апостолското служение. Призван съм да помагам на хората да се утвърждават в Христос, да укрепвам църквите и да служа на намеренията на Неговото царство. Всяко влияние, което Той ми дава, ме задължава да изграждам другите. Техният растеж трябва да ме радва, включително когато дарбите им се развиват така, че вниманието вече се насочва към тях.

Павел говореше за властта, която Господ му е дал за изграждането на вярващите, а не за тяхното разрушаване (2 Коринтяни 10:8). Искам тази цел да управлява думите ми. Едно пророческо послание може дълбоко да изпита съвестта, но то трябва да се подчинява на Писанието и да бъде изговорено с любов. Силата, с която говоря, не доказва истинността на онова, което заявявам. Трябва да оставям място за духовно разпознаване, да признавам границите на собственото си разбиране и да приемам поправяне. Служител, който говори от Божие име, никога не бива да внушава, че да поставиш думите му под въпрос означава да отхвърлиш Бога.

Има свобода в това да бъда достатъчно утвърден в Бога, за да приема поправяне. Ако чувството ми за собствена стойност зависи от това винаги да съм прав, всяко несъгласие се превръща в заплаха. Ако увереността ми извира от това, че принадлежа на Отца, мога да изслушам другия, без да се разпадна вътрешно. Мога да призная, че съм разбрал нещо погрешно. Мога да поискам прошка, без да добавям обяснение, което прехвърля вината. Покаянието не отслабва духовната отговорност. То възстановява чистотата и почтеността, с които я нося. Хората, които водя, трябва да виждат, че послушанието към Исус е по-важно за мен от образа на безпогрешен човек.

Виждам тази непоколебима вътрешна сила в Исус, когато стои пред Пилат. Когато Пилат изтъкна властта си над Него, Исус посочи по-висшия източник, от който тази власт му беше допусната (Йоан 19:10–11). Исус знаеше в Чии ръце е животът Му. Той говореше истината насред несправедливия съд, без да позволява преценката на Пилат да определя Кой е. Искам да се уча от тази устойчивост. Човешкото одобрение може да ме насърчи, а отхвърлянето може да ме заболи, но нито едното, нито другото трябва да заема мястото, което принадлежи на словото на Отца за моя живот.

Трябва също да призная, че само външното спокойствие не доказва духовна зрялост. Някои хора умеят добре да прикриват вътрешния си смут, докато други изразяват силни чувства и въпреки това остават верни. Бог гледа сърцето. Духовната тежест, която желая да нося, се проявява с времето чрез истинност, любов, вярност и готовност за послушание. Тя става видима, когато хората могат да говорят откровено в мое присъствие, когато спазвам обещанията си и когато поведението ми остава същото и след края на събранието. Доверието расте, когато хората отново и отново срещат почтеност в живота ми. Не мога да го създам с настояване.

Скритият живот включва и отговорностите, които мога да пренебрегна, докато чакам по-голямо служение. Включва начина, по който се отнасям към парите, дали изпълнявам поетото обещание и дали обръщам внимание на човек, чиято болка прекъсва плановете ми. Включва молитвата, когато нямам нищо ново за обявяване, и четенето на Писанието, когато не ме притиска подготовката за предстоящата проповед. Искам да срещам Господа там, защото Го обичам. Ако гледам на близостта с Него само като на подготовка за влияние, амбицията може да проникне дори в молитвената ми стая. Неговото присъствие е скъпоценно само по себе си.

Вярвам, че някои от нас са призовани да погледнат отново на периодите, които са определили като безплодни. Може да има истинско разочарование, реална загуба и обстоятелства, които трябва да се променят. Не е нужно да обявявам всяка пречка за нещо, което Бог нарочно е изпратил. Но мога да Го помоля да ме срещне в този период и да изгради онова, което иначе би останало недокоснато. Той може да разкрие припряността, която ме тласка, да изцели несигурността, която търси аплодисменти, и да укрепи вярата, която твърде много е зависела от видимия напредък. Скритото дело може да даде траен плод.

Искам да го заявя с апостолска настойчивост: Църквата се нуждае от служители, на които могат да бъдат поверени хора! Нуждаем се от водачи, които остават готови да се учат, говорят истината и отказват да се възползват от чуждата преданост. Нуждаем се от пророчески гласове, чийто живот насаме почита Бога, Когото проповядват публично. Господ дава дарбите по благодат и ни призовава вярно да се грижим за повереното ни. Трябва да приемаме освещаващото Му дело със същата сериозност, с която приемаме Неговото присъствие, което ни дава сила. Поверената ни отговорност е твърде скъпоценна, за да си позволяваме небрежност към характера си.

Усещам това предизвикателство лично: ще приема ли Божието дело, когато то ми отнема удовлетворението да имам последната дума? Ще продължа ли да служа, когато никой не споменава приноса ми? Ще благославям ли напредъка на другия, докато собствените ми планове остават неосъществени? Тук поучението ме води до олтара на личното предаване. Не мога да принеса пред Отца чуждо покорство. Трябва да положа собствената си воля, собствените си очаквания и собственото си бъдеще. И утре трябва да се върна отново. Изграждането продължава чрез многократно предаване, чрез ново приемане на благодатта, чрез избора да се покоря след вчерашния провал. Господ е търпелив, но Неговото търпение ме призовава да вървя напред. Днес имам още една възможност да поставя под Неговото управление нещо, което досега съм се опитвал да държа в собствените си ръце.

Затова молитвата ми става все по-дълбока. Отче, подчини желанията ми на Твоята мъдрост. Научи ме да чакам, без да охладнява любовта ми към Теб. Положи ръката Си върху реакцията, която оправдавам, и върху огорчението, което поддържам живо. Дай ми смелост да говоря, когато истината го изисква, и себевладеене да мълча, когато гордостта ми иска внимание. Направи ме готов да приемам съвет. Помогни ми да служа, без да манипулирам, да водя, без да унижавам, и да се грижа за хората, без да ги правя зависими от моето одобрение. Изгради в мен характер, който почита Твоето име.

Продължавам да моля Бога да ме използва. Продължавам да приемам задачите, които Той поставя пред мен, и вярвам, че Неговият Дух дава сила на народа Му да служи с дръзновение. Но искам да нося всяка отговорност като човек, който остава под Неговата ръка. Нека утрините, които никой не вижда, се превърнат във време на дълбоко общение с Него. Нека трудните решения станат възможности за послушание. Нека покаянието пази сърцето ми чувствително към Господа. И когато застана пред хората, нека животът ми потвърждава истината, която изговарям. Нека всяка духовна власт, която упражнявам, им помага да се доверяват на Исус, да Го обичат и да Го следват все по-вярно.

Питър Наш