КОГАТО НЕГОВОТО ПРИСЪСТВИЕ ПОЧИВА ВЪРХУ ЕДИН ЖИВОТ

Да носим тежестта на небето в един свят, който отчаяно се нуждае от Бога

Вървя с Бога достатъчно дълго, за да знам, че има огромна разлика между това да знаеш, че Той присъства, и това да живееш под тежестта на Неговото присъствие.

Бог е навсякъде. Небето и земята са изпълнени с Неговата слава. Няма място, където бих могъл да избягам от Духа Му, нито място, където очите Му да не ме виждат. И все пак Писанието разкрива моменти, в които Бог проявява присъствието Си по необикновен начин — когато близостта Му става неоспорима, святостта Му ни завладява и човешкият живот остава завинаги белязан от срещата с Него.

Това е проявеното Божие присъствие.

То изпълни скинията толкова мощно, че Мойсей не можа да влезе в нея. То слезе върху храма така, че свещениците не можеха да останат прави, за да служат. То накара Исая да извика, че е погинал. То изпълни горницата като бурен, могъщ вятър и превърна уплашените ученици в безстрашни свидетели на възкръсналия Христос.

Убеден съм, че именно от това Църквата отчаяно се нуждае отново.

Не се нуждаем просто от по-добре организирани богослужения, по-силни организации, по-впечатляващи платформи или по-изкусно поднесени послания. Нуждаем се от присъствието на живия Бог. Нуждаем се от нещо, което човешкият талант не може да създаде, религиозната дейност не може да имитира, а най-умелите думи не могат да обяснят.

Не искам просто да говоря за Бога. Искам да вървя с Него, докато нещо от небето не започне да почива върху живота ми.

Не искам да влизам в една стая, носейки само своята личност, опит, титла или репутация. Искам да нося Христовото благоухание. Искам хората да осъзнават Божията реалност — не да бъдат впечатлени от мен, а да се събудят за Него.

Има хора, чийто живот носи подобна духовна тежест. Не е необходимо да я обявяват. Не им се налага да рекламират помазанието си или да разказват на всички колко дълбоко познават Бога. Нещо в живота им тихо свидетелства, че са били с Него.

Думите им носят необикновена власт, защото са били родени в тайното място. Молитвите им имат тежест, защото не са просто повтаряне на религиозни фрази. Състраданието им се усеща различно, защото извира от сърцето на Отца. Светостта им не е сурова, нито самоправедна — тя е изпълнена с красотата и чистотата на Исус.

Когато влязат в една стая, атмосферата може да се промени. Изобличението може да дойде без обвинение. Мирът може да слезе върху разтревожените сърца. Вярата може отново да се надигне в хора, които почти са се предали на отчаянието. Онези, които са забравили Бога, могат внезапно да започнат да мислят за вечността.

Това не е човешка харизма. Не е емоционална напрегнатост. Не е силата на една властна личност. Това е свидетелството на живот, който се е научил да пребъдва в присъствието на Господа.

Затова трябва да си задам един неудобен въпрос: когато хората се срещат с мен, срещат ли в мен нещо от Него?

Възможно е да изповядвам правилно богословие и въпреки това да нося съвсем слабо съзнание за Божието присъствие. Мога да проповядвам за молитвата, докато пренебрегвам тайното място. Мога да говоря за пълно предаване, докато пазя определени области от живота си от господството на Христос. Мога да пея за Неговата слава, докато се задоволявам с религиозна среда, в която Неговата слава рядко се преживява.

Мога да свикна дотолкова с езика на съживлението, че вече да не разпознавам отсъствието му.

Тази възможност трябва да ме разтърси.

Мойсей разбра нещо, което съвременната Църква е в опасност да забрави. След като Израил съгреши, Господ каза на Мойсей, че народът може да продължи към земята, която Той им беше обещал. Ангел щеше да върви пред тях и враговете им щяха да бъдат прогонени. С други думи, целта и благословенията все още бяха достъпни — но това не беше достатъчно за Мойсей.

Той отговори:

„Ако Твоето присъствие не дойде с нас, не ни извеждай оттук“ (Изход 33:15).

Мойсей предпочиташе да остане в пустинята с Бога, отколкото да влезе в Обетованата земя без Него.

Това е викът, който трябва отново да се издигне от Църквата:

„Господи, ако Твоето присъствие не е в това, не го искам. Не искам успех без Теб. Не искам служение без Теб. Не искам признание без Теб. Не искам врати, които се отварят пред мен, докато Твоята слава остава отвън. По-добре да не притежавам нищо и да вървя с Теб, отколкото да притежавам всичко, но да изгубя съзнанието за Твоето присъствие.“

Мойсей ценеше Божието присъствие повече от Божиите обещания. Той разбираше, че най-великият дар, който Бог би могъл да му даде, е Самият Той.

След като прекара време с Господа, Мойсей слезе от планината и лицето му сияеше. Той не беше създал това сияние. В началото дори не осъзнаваше, че го носи. Просто беше останал пред Бога достатъчно дълго, за да бъде белязан от Онзи, Когото беше съзерцавал.

Ето какво прави тайното място.

Когато Го съзерцавам, Той ме променя. Когато оставам пред Него, Духът Му започва да се изправя срещу всичко в мен, което не прилича на Христос. Гордостта бива разобличена. Амбицията се пречиства. Горчивината губи правото си да остане. Страхът бива изгонен от местата, които някога е заемал. Желанията ми започват да се променят, а нещата, които някога са ми изглеждали толкова важни, започват да губят властта си над мен.

Божието присъствие не просто ме кара да почувствам нещо — то ме преобразява.

Ето защо не мога да отделя Божието присъствие от Божията святост.

Когато Исая видя Господа, седнал на висок и издигнат престол, той не се поздрави за това, че е преживял нещо свръхестествено. Той извика:

„Горко ми, защото загинах!“

В светлината на Божията святост Исая видя себе си такъв, какъвто беше в действителност. Всяка заблуда се срути. Всяко оправдание изчезна. Всяка увереност в собствената му праведност беше разбита.

Тогава въгленът от олтара докосна устните му.

Присъствието го разобличи, но Божията милост го очисти. Господ не разкри нечистотата на Исая, за да го унищожи. Той я разкри, за да може тя да бъде премахната. Изобличението отвори пътя към очистването, а очистването подготви пътя към изпращането.

Първо дойде откровението за Бога.

След това дойде съкрушаването на човека.

После дойде очистването на устните му.

И накрая прозвуча призивът:

„Кого да изпратя?“

Исая отговори:

„Ето ме! Изпрати мен.“

Този небесен ред не се е променил.

Присъствие. Съкрушаване. Очистване. Изпращане.

Често искаме да бъдем изпратени, без първо да сме се предали. Искаме власт без олтар. Искаме видимото свидетелство на помазанието без скритото дело на освещението. Искаме да носим огъня, като избягваме пламъка, който най-напред трябва да изгори собствената ни нечистота.

Но Бог не помазва образа, който сме изградили пред хората. Той помазва предадения човек, който стои зад този образ.

Ако искам да нося Неговото присъствие, трябва да Му позволя да ме съкруши и преобрази.

Трябва да позволя на Светия Дух да влезе в стаите на сърцето ми, които съм държал заключени. Трябва да Му позволя да докосне мотивите, взаимоотношенията, навиците, раните, желанията и амбициите ми. Не мога да Го поканя в светилището, докато отказвам да Му дам достъп до скритите стаи.

Бог няма да сподели Своя престол с моята своеволна природа.

Най-голямото препятствие пред носенето на Божието присъствие невинаги е дяволът. Понякога това е неразпънатото собствено „аз“ — онази част от мен, която продължава да изисква контрол, признание, удобство и оправдание. Това е частта, която желае Божията сила, но се съпротивлява на Божието управление.

Божието присъствие почива там, където Исус е приет и почитан като Господ.

Това не означава, че мога да купя Божието присъствие чрез страдание, дисциплина или жертви. Неговото присъствие е дар на благодатта. Кръвта на Исус ми отвори пътя да се приближа до Бога. Не заслужавам достъп до Него, като прекарвам определен брой часове в молитва.

Но благодатта не премахва необходимостта от предаване. Благодатта прави това предаване възможно.

Цената не е заплащане, чрез което купувам Бога. Цената е освобождаването от всичко, което ми пречи да приема онова, което Той свободно желае да ми даде. Не мога да държа здраво идолите си и едновременно с това да протягам напълно отворени ръце към Него.

Ако сърцето ми е претъпкано със съперничещи си привързаности, трябва да Му позволя да разчисти мястото.

Ако животът ми е завладян от шум, трябва отново да открия тишината.

Ако умът ми е непрестанно разсеян, трябва отново да се науча да чакам пред Господа.

Живеем във време на почти непрекъснато разсейване. За много хора тишината вече е станала неудобна. В мига, в който нищо не се случва, посягаме към екрана. Всяко празно пространство се запълва с още един глас, още един образ, още едно мнение или още едно нещо, което изисква вниманието ни.

Но душата не е създадена да живее под непрестанна лавина от шум.

Има измерения на Бога, които не мога да позная, докато непрекъснато бързам. Има шепоти на Духа, които ще пропусна, ако никога не се успокоя. Има рани в мен, които ще останат скрити, докато шумът ми пречи да слушам.

„Млъкнете и знайте, че Аз съм Бог“ не е покана към духовна пасивност. Това е призив да пусна контрола и отново да осъзная присъствието на Онзи, Който владее над всичко.

Тишината е акт на предаване.

В тишината спирам да играя роли.

В тишината преставам да се опитвам да впечатля Бога с думите си.

В тишината фалшивите самоличности, които съм изградил, започват да се разпадат и аз заставам пред Него такъв, какъвто съм в действителност.

Именно там се ражда близостта.

Не мога да изградя дълбока връзка с Бога чрез случайни посещения. Неговото присъствие трябва да стане мое обиталище. Исус не ме е призовал да Го търся само в извънредни ситуации. Той ме е призовал да пребъдвам в Него.

Пребъдването не е еднократно драматично преживяване. То е начин на живот, който непрестанно ме връща към Него. То е ежедневно насочване на вниманието ми към Господа. То е изборът да поставя Неговия глас над гласовете на света. То е да отварям Писанието с духовен глад — не само за да събирам информация, а за да се срещам с Онзи, Който говори чрез него.

Пребъдването означава да чакам, когато не чувствам нищо.

Да се покланям, когато няма музика.

Да се моля, когато думите не идват лесно.

Да остана, когато плътта ми иска да си тръгне.

Ще има дни, когато тайното място ще бъде изпълнено с живот поради осезаемата Му близост. Ще има и дни, когато ще ми се струва, че говоря в тишината. Но съм научил, че Бог присъства дори когато емоциите ми не могат да Го усетят. Верността през скритите сезони пуска корените ми по-дълбоко и ме учи да търся лицето Му, вместо да преследвам духовни усещания.

Не преследвам преживяване. Преследвам Него.

Ако ми даде сълзи, ще ги приема.

Ако ми даде тишина, ще остана.

Ако ми даде огън, ще горя.

Ако просто поиска от мен да чакам, ще чакам.

Целта не е да се чувствам духовен. Целта е да познавам Бога и да се превърна в обиталище, в което Неговият Дух е добре дошъл, почитан и на Когото се покорявам.

Божието присъствие не ми се дава, за да ме направи да изглеждам важен. Ако желая помазанието, за да ми се възхищават хората, желанието ми вече е било покварено. Бог няма да помаже жаждата ми за признание и да я нарече съживление.

Неговото присъствие не идва, за да направи моето име велико. То идва, за да разкрие името на Исус.

Йоан Кръстител изрази духовната позиция на всеки човек, който действително носи Божието присъствие:

„Той трябва да расте, а пък аз да се смалявам.“

Смаляването на моето „аз“ не означава унищожаване на дадената ми от Бога самоличност. То означава освобождаване от фалшивото „аз“, което непрекъснато трябва да бъде възхвалявано, защитавано и забелязвано. Когато Христос расте в мен, аз не ставам по-малко жив. Напротив — ставам все по-пълно човека, когото Бог ме е създал да бъда.

Колкото по-дълбоко се предавам, толкова по-ясно може да бъде видян Исус.

Ето защо истинските носители на Божието присъствие са белязани от смирение. Те знаят, че силата не е тяхна. Разбират, че съкровището се носи в пръстен съд, за да бъде ясно, че превъзходството на силата принадлежи на Бога, а не на тях.

Не им се налага да манипулират хората. Не е нужно да преувеличават свидетелствата си или да произвеждат изкуствени духовни проявления. Те се доверяват на Светия Дух да разкрие Христос.

Божието присъствие е достатъчно могъщо и без човешко представление.

Когато учениците чакаха в горницата, те се покоряваха на заповедта на Исус. Не знаеха точно какво ще се случи. Знаеха единствено, че не трябва да започват мисията си, разчитайки на силата на собствените си личности и способности.

Те чакаха, докато бъдат облечени със сила отгоре.

Тогава дойде Духът.

Шум като от фученето на силен вятър изпълни цялата къща. Огнени езици се явиха и застанаха върху всеки един от тях.

Питър Наш