КОЙ ВСЪЩНОСТ УПРАВЛЯВА?

Битката за престола на сърцето ти

Питър Наш

Вярвам, че една от най-големите битки в християнския живот се води на място, което предпочитаме да не изследваме. Говорим за съпротива, духовна война, затворени врати и трудни хора. Всичко това може да е реално. Но в основата на много от нашите борби стои един въпрос, на който никаква религиозна дейност не може да отговори вместо нас: кой всъщност управлява?

Задавам този въпрос първо на себе си, преди да го задам на вас. Когато Господ поиска нещо, което противоречи на моите предпочитания, кой решава? Когато послушанието застрашава удобството ми, кой има последната дума? Когато някой откаже да стане такъв, какъвто аз съм искал да бъде, продължава ли Христовата любов да управлява реакцията ми? Възможно е да издигам ръце в поклонение, а същевременно да стискам здраво престола на собственото си сърце и да отказвам да го отстъпя.

Убеден съм, че Святият Дух изобличава това противоречие, защото ни обича. Той е дошъл да изобрази Христос в нас. Ще се противопостави на всичко, което си присвоява властта, принадлежаща на Исус — включително на онова почтено, красноречиво, цитиращо Писанието наше „аз“, което умее да изглежда покорно, докато продължава да държи всичко в ръцете си.

Не мога непрестанно да моля Бога да установи Своето царство в живота ми, а да си запазвам правото да отхвърлям Неговото управление.

ГОСПОД, КОГОТО НЕ МОГА ДА УПРАВЛЯВАМ

Радвам се, че Исус е моят Спасител. Никога няма да престана да се удивлявам на Неговата милост. Той ме избави от дълг, който никога не бих могъл да изплатя, и от робство, чиито окови никога не бих могъл сам да разкъсам. Но Исус, Който спасява, е и Господ. Писанието не отделя Христос, Който прощава, от Христос, на Чиято власт трябва да се покоря, сякаш мога да приема първото, а за второто да помисля по-късно.

В Лука 6:46 Исус пита защо хората Го наричат Господ, а не вършат това, което казва. Този въпрос разкъсва прикритието на религиозната външност. Думите ми могат да бъдат напълно правилни според вярата, докато решенията ми остават белязани от непослушание. Мога да пея за Неговото върховенство, а след това цял следобед да се съпротивлявам на същото наставление, чрез което Той ме призовава да Му се доверя.

Спасението е Божи дар по благодат, който приемаме чрез вяра; не го купуваме със своето покорство. Но благодатта ни учи да се отречем от нечестието и да живеем по различен начин (Тит 2:11–14). Господ, Който ни приема, също така ни променя. Не мога искрено да се радвам, че съм избавен от греха, а същевременно да настоявам той да запази своето защитено място в живота ми.

Чувам това предизвикателство лично към себе си: „Питър, искаш Моята воля или Моето одобрение? Дошъл си да слушаш или носиш указания за небето?“

Знам колко лесно е да се моля, докато се почувствам успокоен, без изобщо да позволя на Бога да поправи посоката, която съм избрал. Но молитвата става място на истинско предаване, когато действително съм готов Той да промени плановете ми. Трябва да приема правото на Господа да каже: „Да“, „Не“, „Почакай“ или „Тръгни по друг път“.

КОГАТО БОЖИЯТА ВОЛЯ СЕ ИЗПРАВИ СРЕЩУ МОЯТА

Тази борба ни връща чак до Едем. Змията постави под съмнение Божието слово и подмами човека да потърси независимост от Неговата власт (Битие 3:1–6). Изкушението предлагаше повече от забранен плод. То предлагаше заблудата, че животът може да процъфтява, когато творението заеме мястото на Твореца.

Това древно изкушение и днес намира хора, готови да го слушат. Искам мъдрост, без да завися от Бога; благословение без послушание; власт без отчетност. Искам сам да определя кое е добро, а след това да помоля Бога да защити решението ми.

Исус ме призовава към съвсем различен живот. В Лука 9:23 Той заповядва на онези, които Го следват, да се отрекат от себе си, да вземат кръста си всеки ден и да Го последват. Себеотричането не означава да презирам човека, когото Бог е създал. Означава да откажа да превръщам собствените си желания във върховен авторитет. Чувствата ми имат значение, но не могат да станат мой цар.

Предаването на Бога не означава и да изоставя отговорността си. Духът произвежда себеобуздание (Галатяни 5:22–23). Продължавам да вземам решения, да спазвам обещания, да работя усърдно и да говоря истината. Променя се властта, под която върша всичко това. Отказвам се от претенцията всичко да се подчинява на моята воля.

Някои от нас толкова дълго са наричали съпротивата си „разпознаване“, че вече не я разпознават като съпротива. Издирваме всяка възможна причина да отложим онова единствено действие на послушание, което вече ни е съвсем ясно. Идва момент, когато поредното обяснение става поредното скривалище. Трябва да престана да се пазаря с истината, която вече разбирам.

ИЗПИТАНИЕТО ИДВА, КОГАТО НЕ СТАНЕ ПО МОЯТА ВОЛЯ

Научавам нещо за сърцето си, когато обстоятелствата се подреждат според желанията ми. Често научавам много повече, когато не се подреждат така.

Какво става, когато ме пренебрегнат? Какво излиза от мен, когато предложението ми бъде отхвърлено? Как се отнасям към човек, който поставя под въпрос преценката ми? Мога ли да остана благ и великодушен, когато не мога да повлияя на крайния резултат?

Самото раздразнение не доказва бунт. Скръбта, разочарованието и гневът са реални човешки преживявания. Пронизващият въпрос е какво си позволявам да върша под тяхно влияние. Нося ли ги честно пред Бога, или ги използвам като оправдание да наказвам хората?

Трябва да изследвам атмосферата, която създавам. Всички ли се напрягат, когато съм недоволен? Научили ли са хората, че мирът зависи от това да се съгласяват с мен? Оттеглям ли обичта си, докато другите отстъпят? Ако е така, не мога да оправдая този модел, като наричам себе си пламенен, пророчески настроен или неразбран.

Яков 4:1–3 изобличава желанията, които воюват вътре в нас. Понякога конфликтът, за който непрекъснато обвинявам другите, се подхранва от претенция, от която отказвам да се откажа. Превърнал съм определен изход в такава необходимост, че всеки, който застане на пътя му, започва да ми изглежда като враг.

Именно тук се изпитва моята вярност към Божието царство. Може ли Исус да управлява реакцията ми, докато въпросът още не е разрешен? Мога ли да Му се покоря, преди да получа обяснение? Мога ли да Му се доверя, докато другият човек запазва свободата да не е съгласен с мен?

ЛЮБОВ, КОЯТО УСТОЯВА НА РАЗОЧАРОВАНИЕТО

Дълбоко ме предизвиква това колко лесно любовта може да се преплете с очаквания. Служа, насърчавам, давам и се моля. Но какво става, когато човекът, на когото съм помогнал, вземе решение, което не ми харесва?

Ако добротата ми се превърне в сметка за плащане, имам нужда от покаяние. Ако непрестанно напомням на някого какво съм направил за него, докато се почувства длъжен да се подчини, вече съм започнал да превръщам щедростта в средство за контрол.

Първо Коринтяни 13:5 ни учи, че любовта не търси своето. Това слово има място в домовете ни, в приятелствата ни, в църквите ни и на събранията на ръководството. То има място навсякъде, където съм изкушен да повярвам, че искрената ми любов ми дава право да определям бъдещето на друг човек.

Не мога да принудя някого да ме обича, да ми се доверява, да остане до мен или да приеме моето разбиране за неговото призвание. Мога да говоря открито. Мога да поканя на разговор. Мога да скърбя. Но този човек отговаря пред Бога за съвестта си и любовта ми трябва да уважава неговата свобода.

Това не изисква от мен да одобрявам злото или да оставам изложен на насилие и злоупотреба. Любовта може да поставя граници, да изобличава греха и да приема необходимата раздяла. Но трябва да различавам границата, която определя собственото ми участие, от заплахата, предназначена да управлява чуждите решения.

Кръстът изобличава желанието ми да притежавам. Христос даде Себе Си за хора, които не можеха да Му се отплатят. Ако Неговият живот се оформя в мен, трябва да се науча да обичам и отвъд удовлетворението да бъда оценяван, предпочитан или слушан. Искам сърце, което може да благославя, без тайно да претендира за собственост над човека.

ХОРАТА НИКОГА НЕ СА ЗА ЕДНОКРАТНА УПОТРЕБА

Потръпвам при мисълта, че мога да стана полезен в служението, а същевременно да стана небрежен към хората. Църковната общност може да се превърне в публика, приятелят — в полезна връзка, а верният съработник — в ресурс. Щом полезността стане мярка за стойността, хората се оказват застрашени да бъдат захвърлени, когато вече не са нужни.

Трябва да се запитам дали продължавам да се грижа за някого, когато той вече не може да придвижва плановете ми напред. Помня ли жертвите му, след като напусне екипа ми? Мога ли да говоря справедливо за него, когато служи другаде? Има ли място за неговата немощ, или ценя само резултатите, които постига?

Исус заповядва на учениците Си да се обичат един друг, както Той ги е възлюбил (Йоан 13:34–35). Тази заповед не ми позволява да свеждам хората до приноса им. Достойнството им не изчезва, когато задачата им се промени.

Има моменти, когато доверието трябва да се изгражда отново, отговорности трябва да бъдат отнети или взаимоотношения трябва да бъдат прекратени. Дори тогава оставам отговорен да бъда правдив, справедлив и състрадателен. Необходимите решения не оправдават унижението. Духовната власт не ми дава право да се отнасям към някого така, сякаш той е престанал да бъде човек.

Отказвам да нарека едно служение успешно само защото расте, ако след себе си оставя наранени хора. Искам да питам как се отнасяме към уязвимите, могат ли хората свободно да изразяват притесненията си и способни ли са водачите да признаят причинената вреда. Плодът на Христовия живот трябва да се вижда в отношението ни към онези, които имат най-малко възможности да се защитят.

КОГАТО РЕЛИГИЯТА СЕ СЪПРОТИВЛЯВА НА ЦАРЯ

Сблъсъците на Исус с религиозните водачи трябва да подтикнат всеки служител да изследва себе си. В Матей 23 Той осъжда лицемерието, товарите, налагани върху другите, и пренебрегването на правосъдието, милостта и верността. Изобличава религиозен живот, погълнат от външното впечатление, докато вътрешната поквара остава защитена.

Няма да използвам тези пасажи, за да представя всеки фарисей като карикатура или да поставя себе си над хората, които Исус изобличава. Чета ги като предупреждение. Религиозното знание, общественото признание и утвърденото положение могат да се превърнат в скривалища за сърце, което се съпротивлява на Бога.

В Марк 3:1–6 Исус изцелява човек с изсъхнала ръка, докато противниците Му Го наблюдават, за да намерят повод да Го обвинят. Тази картина ме разтърсва. Пред очите им един човек получава възстановяване, а те продължават да са погълнати от обвинението си срещу Исус.

Възможно ли е дотолкова да се вкопча в положението си, че свободата на друг човек да ми изглежда като заплаха? Възможно ли е да се съпротивлявам на истинско действие на благодатта, защото то идва чрез човек извън предпочитания от мен кръг?

Вярвам, че тук Господ ни изобличава. Една структура съществува, за да служи на Божиите намерения; тя трябва да остава отворена за Неговото поправление. Когато защитата на собственото ми влияние стане по-важна от послушанието към Христос, нещо се е объркало дълбоко.

Отговорът никога не е презрение към реда или отчетността. Писанието изисква и двете. Отговорът е сърце, което допуска истината да постави под въпрос привилегиите му. Ако не мога да приема поправление, проблемът вече е по-дълбок от конкретното разногласие пред мен.

ДА РАЗПОЗНАВАМЕ ОНОВА, КОЕТО СЕ ПРОТИВОПОСТАВЯ НА ХРИСТОС

Размишлението върху контрола ме отвежда и към библейското понятие „антихрист“. Искам да подхождам внимателно към тези думи, защото пламенното проповядване трябва да остане вярно на истината.

В 1 Йоан 2:18–23 и 4:1–3 става дума за противопоставяне на Христос и отричане на истината за Него, включително за идването Му в плът. Нямам право да наричам всеки труден човек, всеки навик за контрол или всяко разногласие „антихристов дух“. Подобни обвинения сами могат да се превърнат в средства за контрол.

Но по-широкият въпрос за господството на Христос не може да бъде избегнат. Всеки път, когато съзнателно поставям своята воля над Неговата заповед, аз се съпротивлявам на Господа, Когото изповядвам. Тази съпротива изисква покаяние. Не е нужно да поставям на някого плашещ духовен етикет, за да приема греха сериозно.

Самият апостол Петър показва как искрената преданост може да съществува заедно със сериозно неразбиране. Когато се възпротиви на думите на Исус за предстоящите Му страдания, Исус го смъмри строго, защото мисленето му се противопоставяше на Божието намерение (Матей 16:21–23). Любовта му към Исус не беше направила преценката му непогрешима.

Това ме смирява. Силната убеденост не прави всяко мое впечатление божествено. Ако твърдя, че имам пророческо прозрение, трябва да приемам библейското изпитване и преценката на другите в дух на отчетност (1 Коринтяни 14:29). Не мога да изисквам безусловно съгласие, като обявявам несъгласието с мен за бунт срещу Бога.

ХРИСТОВАТА ВЛАСТ, ПОВЕРЕНА НА МЕН

Вярвам в духовната власт. Именно защото вярвам в нея, отхвърлям използването ѝ за лично господство. Исус забранява на последователите Си да подражават на управниците, които господаруват над другите. Величието сред Неговия народ се изразява в служене (Марк 10:42–45).

Петър наставлява презвитерите да пасат Божието стадо доброволно, без корист и без да господаруват над поверените им (1 Петрово 5:2–3). Стадото принадлежи на Бога. Водачът получава отговорност да се грижи за него, а не право да притежава членовете му.

Ако говоря за духовно покритие, трябва да имам предвид нещо, което съответства на този образец: молитва, закрила, здраво учение, личен пример и грижа, за която нося отговорност. Никога не бива да внушавам, че друг вярващ се нуждае от разрешението ми, за да постъпва по съвест, да постави граница или да следва Христос по път, различен от моите предпочитания.

Моето водачество се изпитва, когато някой ми каже „не“. Мога ли да изслушам притеснение, без да поставям под въпрос верността на човека? Мога ли да призная грешка, без да обвинявам засегнатите от нея? Мога ли да пусна някого да си тръгне, без да го заплашвам, че след напускането му ще го сполети бедствие?

Искам смелостта да кажа: „Сгреших. Не прецених правилно. Трябва да те помоля за прошка.“ Такива думи струват скъпо на гордостта, но служат на истината. Нито една титла не може да освети онова, което характерът на Исус осъжда. Ако нося Неговата власт, трябва да оставам под Неговото поправление.

ГЕТСИМАНИЯ: ЦЕНАТА НА МОЕТО „ДА“

Когато искам да разбера какво означава да се предам на Бога, се връщам в Гетсимания. Исус излива душевната Си мъка пред Отца и се моли да бъде изпълнена Неговата воля (Лука 22:39–46). Послушанието Му е съзнателно, скъпоструващо и принесено сред дълбоко страдание.

В това намирам голяма надежда. Предаването на Бога не изисква да се преструвам, че болката е приятна или че послушанието е лесно. Мога да плача и въпреки това да се покоря. Мога да моля за друг път и същевременно да се предавам в ръцете на Отца.

Но трябва да позволя това „да“ да придобие конкретен израз. Може би трябва да кажа истината за пари, да прекратя нечестна практика, да простя обида или да потърся помощ за повтарящо се поведение, което съм прикривал. Може би трябва да поискам прошка, без да добавям цяла реч защо другият е заслужавал отношението ми.

Не мога да бъда предаден на Бога само в думите, които изричам по време на богослужение. Олтарът обхваща графика ми, разговорите ми, взаимоотношенията ми и личните ми решения. Римляни 12:1 ни призовава да представим телата си като жива жертва. Всекидневният ми живот става мястото, където отговорът ми към Бога се вижда на дело.

Трябва да предам на Бога и собствения си срок за резултатите. Послушанието никога не е техника, с която да изтръгна незабавен пробив. Павел се молеше за своя трън в плътта и получи благодат, която да го поддържа, вместо освобождаването, което беше поискал (2 Коринтяни 12:7–10). Господ остава верен и когато отговорът Му идва във вид, който аз не бих избрал.

ПРЕД ОНЗИ, КОЙТО ЗНАЕ

Не мога да проповядвам честно върху това, без да говоря и за съда. Второ Коринтяни 5:10 казва, че трябва да се явим пред Христовото съдилище. Той вижда отвъд свидетелството, което представям за себе си. Познава мотивите, скритите компромиси и онова, което се е случило, когато никой не е гледал.

Матей 7:21–23 отправя отрезвяващо предупреждение. Хора се позовават на забележителните си религиозни дела, но Исус изобличава беззаконието им и заявява, че никога не ги е познавал. Не смея да използвам видимата духовна дейност като доказателство, че всичко в живота ми е наред пред Него.

Този пасаж не учи, че една борба с желанието за контрол поставя вярващия извън обсега на благодатта. Не ми позволява и да свеждам целия Божи съд до този единствен въпрос. Предупреждава ме, че религиозните претенции не могат да заменят принадлежността към Христос и изпълнението на волята на Отца.

Искам това предупреждение да събуди честност, а не стремеж да създавам впечатление. Не мога да заслужа Неговото приемане, като представя безупречен списък на всички случаи, в които съм се покорявал. Надеждата ми е в Исус. Но тази надежда ме води към светлината, където мога да изповядам греха си и милостта да достигне местата, които съм се опитвал да защитавам.

Пронизващият въпрос остава: ще Му позволя ли да ми каже истината за мен самия? Ще приема ли поправлението сега, докато още имам възможност да се покая и да поправя онова, което мога?

ВРАТАТА, КОЯТО ТРЯБВА ДА ОТВОРЯ

Има опасен вид отлагане, който се облича в духовен език. Казвам, че чакам потвърждение, а всъщност избягвам заповед. Искам ново слово, докато отхвърлям вече дадената светлина. Отивам на поредното събрание с надеждата силните преживявания там да заместят послушанието, което ме чака у дома.

Усещам колко неотложно е това: трябва да престана да защитавам същото нещо, от което моля Бога да ме освободи. Ако Го моля да съкруши гордостта ми, трябва да приема поправление. Ако Го моля да очисти любовта ми, трябва да се откажа от претенциите си. Ако Го моля да изцели взаимоотношенията, трябва да съм готов да чуя как поведението ми е засегнало другите.

Няма духовна зрялост в това непрекъснато да обяснявам защо всички останали трябва да се променят. Господ може да се занимае с тях. Моята отговорност е аз да Му отговоря.

Няма да наричам упорството си сила. Няма да наричам манипулацията си ходатайство. Няма да наричам наранената си гордост пророчески товар. Където тези неща присъстват, искам да бъдат назовани, изповядани и предадени на очистващата милост на Исус.

Вратата пред мен е послушанието. Никакви аплодисменти не могат да ме пренесат през нея. Никаква титла не може да ме освободи от необходимостта да мина оттам. По Божията благодат трябва да прекрача този праг.

МОЕТО „ДА“ ПРИНАДЛЕЖИ НА ИСУС

Вярвам, че Господ призовава Църквата Си към по-дълбоко послушание. Научили сме се да говорим със сила. Трябва да се научим и да Му се предаваме напълно. Искали сме по-голяма власт. Трябва да станем хора, на които тя може да бъде поверена.

Нося това послание пред олтара на собственото си сърце. Отказвам се от изискването всички да ме разбират. Отказвам се от очакването любовта непременно да предизвиква предпочитания от мен отговор. Отказвам се от претенцията да манипулирам обстоятелства или хора, за да си осигуря онова, което се страхувам да не загубя.

Моля Святия Дух да разкрие местата, където моето „да“ е поставено под условие. Моля Го да ме научи да различавам верността в отговорността от тревожното вкопчване. Моля Го покаянието ми да се изразява в дела, любовта ми да бъде търпелива и водачеството ми да носи сигурност на хората, поверени на грижата ми.

Днес мога да направя следващата стъпка на послушание. Мога да се обадя, да кажа истината, да поискам прошка, да пусна човека свободно да продължи по своя път или да приема отговора, на който съм се съпротивлявал. Не е нужно да държа утрешния ден в ръцете си, за да се покоря на Исус днес.

Господи Исусе, казвам Ти „да“. Поправи онова, което съм защитавал. Очисти онова, което съм прикривал. Научи ме да обичам, без да притежавам, и да служа, без да изисквам контрол. Нека Твоето слово управлява решенията ми, а Твоят характер да оформя реакциите ми.

Ти си моят Спасител. Ти си моят Господ. Престолът принадлежи на Теб.

Питър Наш