Наистина ли Го познаваш?

Има един въпрос, който напоследък не ми дава покой.

Не: „Вярвам ли в Бога?“

Не: „Вярвам ли в Библията?“

Не дори: „Спасен ли съм?“ или „Служа ли на Господа?“

Въпросът е много по-дълбок.

Много по-неудобен.

И ако бъда напълно честен, той първо трябва да премине през собственото ми сърце, преди да го задам на когото и да било друг.

Наистина ли Го познавам?

Познавам ли Го?

Не знам ли просто много неща за Него?

Защото започвам все повече да осъзнавам, че човек може да прекара години сред Божиите неща и въпреки това да остане почти чужд на Самия Бог.

Мога да познавам Писанието и да не познавам сърцето Му.

Мога да разбирам богословие и да не разпознавам шепота Му.

Мога да говоря за Божието присъствие, а самият аз да не прекарвам време в Неговото присъствие.

Мога да се моля пред хората и почти да нямам таен живот с Бога.

Мога да говоря за съживление, помазание, духовна власт, духовна война, призвание, съдба и слава — и някъде по пътя да изгубя най-простото и най-ценното:

да познавам Исус.

И това ме плаши.

Защото не искам да стана специалист по всичко, което е около Бога, а постепенно да стана чужд на Самия Него.

Апостол Павел беше преживял неща, които повечето от нас дори трудно могат да си представят.

Беше виждал Божията сила.

Беше получавал откровения.

Беше основавал църкви.

Беше страдал за Евангелието.

Беше видял чудеса.

И въпреки всичко това в сърцето му продължаваше да гори един копнеж:

„За да позная Него…“

След всичко преживяно Павел още искаше да Го познава.

Това ме изобличава.

Може би един от най-сигурните белези, че действително познавам Бога, е, че никога не се задоволявам с това, което вече съм познал от Него.

Колкото повече Го виждам, толкова повече разбирам колко малко съм видял.

Колкото повече чувам гласа Му, толкова повече копнея да го разпознавам.

Колкото повече преживявам присъствието Му, толкова по-малко ме удовлетворяват само разказите за преживявания.

Опасно е да започнем да мислим, че вече познаваме Бога достатъчно.

Познатото може да роди безразличие.

Мога да чета Библията толкова често, че думите ѝ вече да не ме разтърсват.

Мога да пея песни на поклонение, без сърцето ми действително да се покланя.

Мога да произнасям молитви, без да слушам.

Мога толкова да свикна със служението, че да се науча да функционирам без пълна зависимост от Святия Дух.

И именно тук виждам една от най-големите опасности за съвременната църква:

можем да се научим да правим „църква“ без Бога.

Знаем кога да станем.

Знаем кога да пеем.

Знаем кога да проповядваме.

Знаем как да организираме конференция.

Знаем как да подготвим програма.

Знаем как да създадем атмосфера.

Знаем как да говорим правилните думи.

Знаем как да напълним календара.

Но понякога се питам:

Ако Святият Дух тихо се оттеглеше от част от нещата, които правим, колко време щеше да мине, преди изобщо да забележим?

Този въпрос ме преследва.

Защото никога не искам да стана толкова добър в служението, че да мога да го върша без Бога.

Не искам вчерашното помазание да стане заместител на днешното общение.

Не искам това, което Бог ми е говорил някога, да стане оправдание да престана да питам какво ми говори днес.

Не искам да живея от спомени за Неговото присъствие.

Искам Него.

Не само онова, което може да ми даде.

Не само онова, което може да извърши чрез мен.

Не само вратите, които може да отвори.

Не само молитвите, на които може да отговори.

Не само изцеленията.

Не само чудесата.

Не само благословението върху служението.

Искам Него.

И тогава трябва да си задам още един болезнен въпрос:

Ако Бог не ми даде нищо друго, освен Себе Си — ще ми бъде ли достатъчен?

Ако няма платформа — ще Го търся ли?

Ако никога повече не застана зад амвон — ще Го търся ли?

Ако никой не ме забележи?

Ако няма признание?

Ако няма видим успех?

Ако няма аплодисменти?

Ако няма титла?

Ще бъде ли Самият Исус достатъчен?

Защото Бог не е средство, с което стигам до някаква друга цел.

Той е целта.

Исус каза, че вечният живот е да познаваме Отца и Него, Когото Отец е изпратил.

Това означава, че вечният живот не започва просто след смъртта.

Той започва с познаване.

С взаимоотношение.

С общение.

Да ходя с Него.

Да слушам гласа Му.

Да обичам това, което Той обича.

Да мразя това, което Той мрази.

Да Му се покорявам.

И точно тук нещата стават неудобни.

Защото не мога да отделя познаването на Бога от покорството към Бога.

Създадохме много странно християнство, ако сме решили, че можем да твърдим, че познаваме Исус, докато упорито се съпротивляваме на думите Му.

Исус каза:

„Ако Ме любите, ще пазите Моите заповеди.“

Покорството не купува любовта Му.

Покорството показва моята.

И понякога се питам дали не съм нарекъл „взаимоотношение“ нещо, което Исус би нарекъл „съпротива“.

Мога да пея:

„Предавам Ти всичко“,

а в същото време да пазя заключени стаи в сърцето си.

Мога да Го наричам „Господи“, а тихо да преговарям с Него къде има право да се намесва и къде няма.

Парите ми.

Репутацията ми.

Връзките ми.

Амбициите ми.

Раните ми.

Навиците ми.

Плановете ми.

Нуждата ми да бъда разбран.

Нуждата ми да бъда прав.

Бъдещето ми.

Комфортът ми.

Скритите компромиси.

А после питам:

„Господи, защо си толкова далеч?“

Ами ако понякога Той изобщо не е далеч?

Ами ако аз съм този, който държи нещо между Него и себе си?

Мисля за Исая.

Исая вече беше духовен човек.

Беше пророк.

Познавaше Писанията.

Имаше духовен език.

Но един ден той видя Господа.

Висок и възвишен.

Храмът се разтърси.

Серафимите викаха:

„Свят, свят, свят е Господ на Силите!“

И Исая не каза:

„Колко съм помазан!“

Не каза:

„Какво невероятно преживяване имах!“

Той каза:

„Горко ми! Загинах!“

Ето какво прави истинската среща с Бога.

Тя не просто ме кара да се чувствам силен.

Тя ме разкрива.

Когато наистина видя Неговата святост, преставам да се сравнявам с хората около себе си.

Преставам да казвам:

„Поне не съм като него.“

„Поне аз не направих това.“

„Поне моето служение върви добре.“

„Поне хората ме уважават.“

Всички тези човешки мерки рухват, когато Бог влезе в стаята.

Остава само Неговата святост.

И аз.

Разкрит.

Съкрушен.

Но слава на Бога, историята на Исая не завърши с думите „Горко ми“.

Жар от олтара докосна устните му.

Дойде очистване.

И едва след това дойде гласът:

„Кого да изпратя?“

Това е важно.

Присъствието дойде преди изпращането.

Очистването дойде преди поръчението.

Срещата дойде преди задачата.

А ние често искаме да бъдем изпратени, преди да позволим на Бога да ни съкруши.

Искаме власт без предаване.

Помазание без съкрушение.

Сила без чистота.

Поръчение без жаравата от олтара.

Но Бог е заинтересован не само от това какво мога да направя за Него.

Той се интересува от това какъв човек ставам пред Него.

И понякога се питам дали не сме заменили близостта с активност, защото активността е по-лесна.

Когато работя за Бога, мога да се чувствам полезен.

Но когато остана насаме с Него, ставам уязвим.

В служението мога да се скрия зад това, което правя.

В тайната стая няма къде да се скрия.

Няма микрофон.

Няма публика.

Няма титла.

Няма кого да впечатля.

Само Бог и аз.

И точно затова тайното място разкрива истината.

Кой съм, когато никой не вижда молитвения ми живот?

Кой съм, когато не трябва да подготвям проповед?

Кой съм, когато не искам нещо от Бога?

Мога ли просто да бъда с Него?

Мога ли да Го слушам?

Мога ли да отворя Словото не защото търся материал за проповед, а защото искам да чуя сърцето Му?

Радвам ли се на Него?

Обичам ли присъствието Му?

Този въпрос прониква дълбоко в мен.

Защото живеем в поколение, което почти е изгубило способността да стои в тишина.

Ръката ни почти автоматично посяга към телефона.

Съобщение.

Видео.

Новина.

Социална мрежа.

Нещо.

Каквото и да е.

Само да няма тишина.

Шумът се е превърнал в упойката на душата.

И се питам колко пъти Бог е искал да ми проговори, но аз вече съм посегнал към телефона.

Колко Божии покани са били удавени в известия?

Колко сутрини съм дал първото внимание на сърцето си на света, преди да го дам на Онзи, Който ми е подарил още един ден живот?

Не казвам, че технологиите са зло.

Питам нещо по-лично:

Кой владее вниманието ми?

Защото това, което постоянно завладява вниманието ми, постепенно ще започне да оформя чувствата ми.

А това, което оформя чувствата ми, ще повлияе и на поклонението ми.

Може би утре сутрин най-голямата духовна битка за някои от нас няма да бъде да смъмрят някой демон.

Може би ще бъде просто да оставят телефона в другата стая, да затворят вратата и да кажат:

„Господи, ето ме.

Няма публика.

Няма програма.

Нямам какво да доказвам.

Просто искам Теб.“

Плътта не обича такава молитва.

Плътта винаги иска да постига нещо.

А Бог често иска от нас просто:

„Пребъдвайте в Мен.“

Ние сме превърнали християнството в постоянно движение.

А Исус продължава да ни връща към пребъдването.

И все повече разбирам, че да познаваш някого, изисква време.

Не защото Бог не желае да бъде познат.

А защото всяко истинско взаимоотношение изисква присъствие.

Не мога да познавам дълбоко човек, на когото давам само остатъците от времето си.

Защо си мисля, че с Бога ще бъде различно?

Мога да казвам:

„Господи, целият ми живот е Твой“,

а в действителност да Му давам десет разсеяни минути между всичко останало, което считам за важно.

Това ме изобличава.

Защото гладът се вижда по това за какво правя място.

Намираме време за онова, което ценим.

Може би трябва да престана само да казвам на Бога колко съм гладен за Него и да оставя начина, по който живея, да го докаже.

Но искам да бъда много ясен.

Познаването на Бога не е награда за религиозни усилия.

Не можем да си купим близост с Бога с часове молитва.

Благодатта отвори пътя.

Кръвта на Исус отвори пътя.

Завесата беше раздрана.

Аз имам достъп до Отца заради Исус Христос.

Но благодатта не ме прави небрежен.

Благодатта прави близостта възможна.

И когато осъзная цената, която Исус плати, за да ме доведе близо, как бих могъл да се отнасям евтино към това?

Завесата е раздрана.

Пътят е отворен.

Поканата стои.

И въпреки това е възможно да остана отвън заради разсеяност, компромис или безразличие.

Каква трагедия.

Вратата е отворена, а аз съм прекалено зает, за да вляза.

Вярвам, че една от най-опасните форми на християнството е тази, при която искаме Исус като Спасител, но се съпротивляваме на Исус като Господ.

Искаме прошка, но не и промяна.

Искаме обещанията, но не и заповедите.

Искаме съдба, но не и дисциплина.

Искаме възкресение, но не и кръст.

Но Исус никога не ме е канил просто да украся стария си живот с малко християнство.

Той ме е призовал да умра.

„Вземи кръста си и Ме следвай.“

Няма удобен начин да кажем това.

Нещо в мен трябва да умре, за да царува Христос.

Моето самоуправление.

Нуждата ми да контролирам.

Желанието ми винаги да имам последната дума.

„Правото“ ми да държа горчивина.

Скритите ми идоли.

Съгласието ми със страха.

Зависимостта ми от човешко одобрение.

Всичко, което седи на престола, трябва да слезе оттам, когато Исус заеме мястото, което Му принадлежи.

И може би зад въпроса „Познавам ли Го?“ стои още един въпрос:

Господ ли е Той наистина?

Защото не мога да твърдя, че имам близост с Исус, докато постоянно Му казвам:

„Тук можеш да влезеш, но там — не.“

Трябва да дойде моментът, когато Му давам ключовете.

Всичките.

„Господи, ако докоснеш нещо — Твое е.

Ако го изобличиш — ще се покая.

Ако го поискаш — ще го предам.

Ако кажеш „иди“ — ще отида.

Ако кажеш „остани“ — ще остана.

Ако кажеш „прости“ — ще простя.

Ако кажеш „пусни го“ — ще го пусна.

Искам Теб повече, отколкото искам да бъда прав.“

Точно там познаването на Бога става истинско.

И има още нещо, с което Господ ме изобличава.

Не трябва да обърквам духовните преживявания с познаването на Бога.

Вярвам в чудесата.

Вярвам в изцелението.

Вярвам в пророчеството.

Вярвам в свръхестествената сила на Святия Дух.

Вярвам в Божиите срещи.

Но проявленията никога не могат да заместят взаимоотношението.

Мога да преживея Неговата сила и въпреки това да имам нужда да позная сърцето Му.

Израил виждаше чудеса почти всеки ден в пустинята.

И въпреки това отново и отново не разбираше Бога.

За Мойсей беше различно.

Израил познаваше Божиите дела.

Мойсей познаваше Божиите пътища.

Аз искам да познавам пътищата Му.

Не само делата.

Искам да знам какво Му носи радост.

Какво наскърбява сърцето Му.

Как мисли.

Как гледа на хората.

Как реагира.

Какво обича.

Искам Неговото сърце да преобрази моето дотолкова, че покорството ми вече да не бъде просто усилие на волята, а естествен отговор на любовта.

И не искам това послание да се превърне в още един момент, в който сме били развълнувани, но сме си тръгнали непроменени.

Правил съм го.

Чувал съм думи, които са ме разтърсвали.

Молил съм се с емоция.

Обещавал съм на Бога неща.

А после ежедневието се връща.

Спешността избледнява.

И всичко продължава както преди.

Затова трябва да се запитам:

Какво ще направя различно?

Не някога.

Не следващата година.

Не когато имам повече време.

Днес.

Защото гладът, който никога не променя начина ми на живот, може да се окаже просто емоция.

Ако наистина искам да Го познавам, трябва да Го търся.

„Ще Ме потърсите и ще Ме намерите, когато Ме потърсите с цялото си сърце.“

С цялото.

Не с остатъка.

Не когато ми е удобно.

Не само в неделя.

Не само когато съм в беда.

С цялото си сърце.

И може би отново трябва да застана пред Него без красиви духовни думи.

„Исусе, говорил съм за Теб.

Служил съм Ти.

Молил съм Ти се.

Проповядвал съм за Теб.

Но отказвам да приема, че вчерашното взаимоотношение е достатъчно за днешния ден.

Искам да Те познавам.

Разкрий всичко в мен, което е станало религиозно, но е престанало да бъде истинско.

Разбий привикването ми.

Върни ми благоговението.

Върни ми трепета.

Върни ми първата любов.

Научи ме на пътищата Си.

Направи ме отново чувствителен към гласа Си.

И каквото и да ми струва да Те познавам по-дълбоко, дай ми благодат да го предам.“

Защото когато животът ми приключи, не искам хората просто да кажат, че Питър Наш е умеел да проповядва.

Не искам само да се помни, че съм писал книги.

Че съм пътувал.

Че съм служил.

Че съм се молил за хора.

Че съм носил послание.

Искам небето да може да каже:

„Той Го познаваше.“

И още по-важно:

„И Той беше познат от Него.“

Това е викът в сърцето ми.

Не искам християнство, което може да съществува без Исус.

Не искам служение, което може да функционира без Исус.

Не искам богословие без благоговение.

Истина без присъствие.

Сила без святост.

Активност без близост.

Не искам да говоря на следващото поколение за Бога, Когото само съм изучавал.

Искам животът ми да носи уханието на Човек, който е бил с Исус.

И затова отново се връщам към въпроса.

Не първо към теб.

Към себе си.

Питър, наистина ли Го познаваш?

А след това го поставям и пред теб.

Махни титлата си.

Махни църковната принадлежност.

Махни годините, през които си вярвал.

Махни богословските знания.

Махни служението.

Махни преживяванията.

Махни мнението на хората.

Махни всички правилни религиозни отговори.

И сега остани сам пред Исус.

Познаваш ли Го?

Не:

„Чувал ли съм за Него?“

Не:

„Молил ли съм някога молитва за спасение?“

Не:

„Мога ли да цитирам Библията?“

Не:

„Мога ли да защитя вярата си?“

Познаваш ли Го?

Когато Той прошепне — разпознаваш ли гласа Му?

Когато те изобличи — предаваш ли се?

Когато поиска нещо скъпо — доверяваш ли Му се достатъчно, за да го пуснеш?

Когато никой не гледа — търсиш ли Го?

Когато не ти дава нищо друго освен Себе Си — достатъчен ли ти е?

Аз не мога да отговоря вместо теб.

И ти не можеш да отговориш вместо мен.

Но знам как искам да отговоря.

Искам да Го познавам.

Истински.

Дълбоко.

Не съм удовлетворен само да научавам още неща за Него.

Искам сърцето ми отново да гори.

Искам всеки фалшив бог да бъде свален от престола.

Всяка заключена врата да бъде отворена.

Всеки компромис да бъде разкрит.

Всяко разсейване да бъде поставено под господството на Христос.

Всяка част от мен да Му принадлежи.

Докато Исус престане да бъде просто част от живота ми.

Докато престане дори само да бъде „на първо място“ в живота ми.

Докато Той стане Самият живот, от който извира всичко останало.

И това не е осъждение.

Това е покана.

Завесата е раздрана.

Вратата е отворена.

Отец зове.

Духът привлича.

Исус е направил пътя.

Затова идвам отново.

Гладен.

Празен.

Без преструвка.

Без защита.

Без пазарлък.

И молитвата ми става все по-проста:

Господи, не искам просто да знам повече за Теб.

Искам да познавам Теб.

Каквото трябва да умре — нека умре.

Каквото трябва да се промени — промени го.

Каквото трябва да бъде предадено — покажи ми го.

Каквото трябва да бъде възстановено — възстанови го.

Но, Господи…

не ми позволявай да прекарам живота си близо до Теб,

да говоря за Теб,

да работя за Теб,

да проповядвам за Теб,

и накрая да се окаже, че никога не съм Те познавал истински.

Искам да Те познавам.

И отказвам да бъда удовлетворен с нещо по-малко.

Питър Наш