НЕ ТРЯБВА ЛИ ДА СМЕ РАЗЛИЧНИ?!

Да живеем, да служим и да следваме Бога в силата на Святия Дух

В сърцето ми все по-силно отеква един въпрос, който не мога да заглуша: не трябва ли да сме различни?

Задавам го първо на себе си, преди да го отправя към когото и да било другиго. Ако Святият Дух наистина живее в мен, не трябва ли присъствието Му да се вижда в начина, по който мисля, говоря, обичам, прощавам и служа? Не трябва ли в живота ми да има нещо, което не може да се обясни само с моя характер, опит или решителност?

Нося в себе си скръб, която е много по-дълбока от недоволството от някое богослужение. Благодарен съм за вярното проповядване на Словото, за поклонението и за хората, които служат. Но не мога да се отърся от убеждението, че сме призовани за нещо много повече от поддържането на религиозна дейност. Призовани сме да носим присъствието на живия Бог в един наранен свят!

Не искам да осъждам Църквата. Аз обичам Църквата. Именно затова този въпрос ме вълнува толкова дълбоко. Искам отново да осъзнаем колко сме зависими от Онзи, Който дава живот на Църквата. Искам собственото ми сърце да се събуди, преди да призова другите към пробуждане.

Когато отварям книгата Деяния на апостолите, срещам хора, чийто живот е бил разтърсен, пренасочен и изпълнен със сила от Святия Дух. Те се молеха и Бог отговаряше. Говореха и сърцата на слушателите бяха пронизвани. Полагаха ръце върху болните. Прекрачваха граници. Понасяха гонения. Прощаваха на враговете си. Исус беше безспорно в центъра на всичко.

И тогава чувам собствения си въпрос: „Господи, какво трябва да се промени в мен?“

БЕШЕ ИМ ЗАПОВЯДАНО ДА ЧАКАТ СИЛАТА

Преди учениците да тръгнат към света, Исус им каза да чакат обещаното от Отца. Те бяха слушали учението Му, бяха свидетели на чудесата Му и Го бяха срещнали след възкресението Му. И въпреки това Той им каза, че се нуждаят от силата на Святия Дух, за да бъдат Негови свидетели (Деяния 1:4–8).

Това ме спира и ме кара да се замисля. Знанието им беше важно. Призванието им беше важно. Опитът им беше важен. Но нищо от това не отменяше нуждата им от присъствието на Духа, Който щеше да ги изпълни със сила.

Мога да знам какво трябва да проповядвам и пак да се нуждая от Бога, за да го проповядвам с Неговата сила. Мога да разбирам една библейска заповед и пак да се нуждая от благодатта Му, за да я изпълня. Мога да имам десетилетия служение зад гърба си и пак днес да се нуждая от ново изпълване!

Учениците чакаха заедно в молитва. Чакането им изразяваше тяхната зависимост от Бога. Те признаваха, че мисията, която Исус им беше възложил, изисква нещо, което единствено Той можеше да им даде.

Трябва отново да се науча да живея в тази зависимост. Преди да потърся поредната стратегия, искам да потърся Бога. Преди да реша, че опитът ми е достатъчен, искам да смиря сърцето си и да кажа: „Святи Душе, имам нужда от Теб!“

ПЕТДЕСЯТНИЦА НАПРАВИ ПРОМЯНАТА ВИДИМА

На Петдесятница учениците бяха изпълнени със Святия Дух и започнаха да говорят на други езици, според както Духът им даваше да говорят. Събралите се хора чуваха за великите Божии дела на собствените си езици. Петър се изправи и проповядва Исус — разпнат и възкръснал. Около три хиляди души приеха словото и бяха кръстени (Деяния 2).

Божието присъствие роди свидетелство пред очите на хората. Те чуха послание, което разбираха, и се сблъскаха с реалност, която не можеха просто да пренебрегнат.

Точно тук въпросът ми става неотложен. Ако заявявам, че същият Святи Дух живее във вярващите и днес, каква промяна очаквам Той да извърши? Не съм ли свел служението Му до една утешителна мисъл, когато Писанието Го разкрива като Онзи, Който ни дава сила да свидетелстваме за Христос?

Искам да очаквам дарбите Му и силата Му. Искам да се моля за изцеление, да приемам пророческо слово, което е внимателно изпитано, и да вярвам, че хората могат да бъдат освободени от духовно робство. Отказвам да позволя на разочарованието да се превърне в богословието, което определя очакванията ми!

Но Петдесятница роди и общност, посветена на апостолското учение, общението, преломяването на хляба и молитвите. Вярващите споделяха с нуждаещите се. Срещата им с Бога промени отношението им към хората.

Ако търся проявленията на Духа, а отказвам да бъда щедър, смирен и готов за помирение, значи не съм разбрал пълнотата, за която твърдя, че копнея. Духът, Който дава сила на свидетелството ми, изобличава и егоизма ми.

ИЗПЪЛНЕНИ ОТНОВО И ГОТОВИ ДА ГОВОРЯТ

В Деяния 4 Петър и Йоан бяха заплашени, защото бяха прогласили Исус след изцелението на един човек, който не можеше да ходи. Когато се върнаха при вярващите, Църквата се помоли за дръзновение и Бог да простре ръката Си за изцеление. Мястото се разтърси, всички бяха изпълнени със Святия Дух и говореха Божието слово с дръзновение (Деяния 4:23–31).

Това бяха вярващи, които вече бяха преживели Петдесятница. Но пред натиска, който ги очакваше, се нуждаеха от ново изпълване със сила.

Не мога да живея днес само от вчерашната си среща с Бога. Благодарен съм за всяко истинско духовно преживяване, което съм имал. Но благодарността за миналото трябва да ме води към зависимост от Него в настоящето.

В Ефесяни 5:18 вярващите са призовани да се изпълват с Духа. Приемам това като покана към постоянен живот на зависимост от Бога, поклонение, благодарност и предаване на Него.

Затова искам всеки ден да Му давам място. Искам да отварям Писанието с молитва, честно да изливам страховете си пред Него и да Го моля за смелост да се покоря. Искам да се моля преди трудните разговори и преди служението, с очакване за Неговата помощ.

Дръзновението не означава да стана груб. Означава да бъда достатъчно свободен от страха от хората, за да говоря истината с любов. Аз се нуждая от тази свобода. Църквата също се нуждае от нея!

СИЛАТА ТРЯБВА ДА ДОСТИГНЕ И СКРИТИЯ НИ ЖИВОТ

Деяния ме изправя и пред Божията святост. Разказът за Анания и Сапфира е отрезвяващ, защото измамата им беше извадена на светло. Петър посочи, че лъжата им е лъжа към Святия Дух (Деяния 5:1–11).

Не мога да каня Духа да проявява силата Си публично, а в същото време да настоявам да не докосва тайните ми компромиси. Не мога да Го моля да използва устата ми, а да Му отказвам достъп до мотивите си.

Не трябва ли да сме различни и когато никой не ни гледа? Не трябва ли финансовите ни отношения, личните ни разговори и реакциите ни, когато ни поправят, да отразяват Господа, Когото проповядваме?

Отговорът започва с покаяние. Искам да спра да защитавам онова, което Бог ме призовава да предам на Него. Когато съм наранил някого, искам да го призная и да потърся начин да поправя стореното. Когато крия грях, искам да го извадя на светло, да приема нужната помощ и да бъда готов да давам отчет пред зрели вярващи.

Изобличението е милост. Святият Дух разкрива онова, което ни разрушава, за да можем да ходим в свобода. Той не изисква от мен да си изработя святост чрез силата на волята. Призовава ме да съдействам на Неговото преобразяващо действие.

Искам Божият огън да достигне до местата, където гордостта се е научила да се крие зад езика на служението!

ДУХЪТ СЕ ГРИЖИ ЗА ПРЕНЕБРЕГНАТИТЕ ХОРА

Когато някои вдовици бяха пренебрегвани при ежедневното разпределяне на храната, ранната Църква се зае с проблема. Мъжете, избрани да служат, трябваше да имат добро име и да бъдат изпълнени с Духа и с мъдрост (Деяния 6:1–7).

Това ми казва нещо съществено. Изпълването с Духа има значение и за практическите ни отговорности. Има значение, когато организираме грижа, изслушваме оплаквания, разпределяме средства и забелязваме хората, които са останали настрани.

Искам нашите църкви да бъдат различни именно в тези неща. Хората трябва да срещат грижа, която отразява Исус. Самотната вдовица, изтощеният доброволец, нараненият млад човек или семейството във финансово затруднение трябва да намират повече от свободен стол в събранието ни.

Ако Святият Дух ни оформя, трябва да ставаме по-внимателни към хората, по-готови да служим и по-честни относно проблемите. Духовните изрази никога не бива да ни служат като оправдание да пренебрегваме несправедливостта.

Още тази седмица мога да си задам един прост въпрос: „Кого не съм забелязал?“ След това мога да направя конкретна стъпка. Да се обадя. Да посетя. Да изслушам. Да споделя това, което имам. Да съдействам някой да получи помощ. Любовта става видима чрез дела.

ИЗПЪЛНЕНИ С ДУХА И В СТРАДАНИЕТО

Животът на Стефан поставя под въпрос всяка повърхностна представа за духовната сила. Той беше изпълнен с вяра и със Святия Дух, а Бог вършеше чрез него чудеса и знамения. И въпреки това беше лъжливо обвинен и накрая убит (Деяния 6–7).

Пред лицето на смъртта той видя Божията слава и Исус, стоящ отдясно на Бога. И се помоли за хората, които го убиваха.

Пълнотата на Духа не му гарантира избавление от смъртта. Тя го укрепи да остане верен свидетел и му даде сила да прости.

Трябва да позволя на тази истина да изпита сърцето ми. Понякога желая Божията сила главно за да премахне всяко болезнено обстоятелство. Бог може да избавя и аз ще се моля за избавление. Но се нуждая от Духа и за да остана верен, когато отговорът се развива по различен начин от онова, на което съм се надявал.

Не трябва ли да сме различни и под натиск? Когато ни разбират погрешно, можем ли да устоим на огорчението? Когато ни се противопоставят, можем ли да останем верни на истината, без да ставаме жестоки? Когато страдаме, можем ли да продължим да се доверяваме на Христос?

Това също е свръхестествен живот. Да простиш след дълбоко нараняване може да изисква също толкова скъпоструващо послушание, колкото всяка публична стъпка на вяра. Святият Дух ни дава сила да отразяваме Исус и там.

Искам Неговата сила в молитвите си и Неговата любов в реакциите си.

ДА СЕ НАУЧИМ ДА СЛЕДВАМЕ ВОДИТЕЛСТВОТО МУ

В Деяния 8 Духът насочи Филип към колесницата на етиопския придворен. Филип се отзова, обърна внимание на въпроса му за Писанието и му благовести Исус. Една стъпка на послушание отвори пътя към среща, която промени нечий живот.

Питам се колко възможности пропускам, защото прекалено бързам, за да забележа някого, или прекалено се страхувам, за да започна разговор.

Да се науча да следвам Духа започва с готовността ми да откликна. Мога да се моля: „Господи, помогни ми да видя къде отваряш врата днес.“ След това мога да слушам, да задавам внимателни въпроси и да откликна на човека пред мен.

Нуждая се и от духовно разпознаване. Не всяка мисъл, която минава през ума ми, непременно е Божие водителство. Писанието ни призовава да изпитваме онова, което се представя като духовно, и да преценяваме пророческото слово (1 Йоан 4:1; 1 Коринтяни 14:29).

Искам да проверявам впечатленията си в светлината на Писанието, да търся мъдър съвет, когато решенията имат сериозни последствия, и да оставам готов да бъда поправен. Смирението пази послушанието от самонадеяност.

Но разпознаването не бива да се превръща в безкрайно колебание. Щом следващата стъпка стане ясна, трябва да я направя. Мога да предложа молитва, да говоря за Исус, да насърча някого или да помогна в конкретна нужда, без да чакам да се почувствам особено силен или способен.

Вярата расте, когато откликвам на Бога във възможностите, които Той ми дава.

БОГ МОЖЕ ДА РАЗРУШИ ГРАНИЦИТЕ, КОИТО СМЕ ПОСТАВИЛИ

Когато Петър влезе в дома на Корнилий и започна да проповядва Исус, Святият Дух слезе върху слушателите. Юдейските вярващи, които придружаваха Петър, се удивиха, че и езичниците са получили дара на Святия Дух (Деяния 10:44–48).

Бог постави под въпрос представите им за това кой принадлежи към Неговия народ. Петър трябваше да разпознае Божието действие и да откликне на него.

Искам да бъда достатъчно готов да се уча, за да позволя на Святия Дух да оспори и моите предварителни представи. Не съм ли решил мълчаливо кои хора вероятно ще откликнат на Бога? Не съм ли позволил на културата, общественото положение, образованието или нечие минало да определят докъде стигат очакванията ми?

Обръщането на Савел също ме предизвиква. Гонителят стана свидетел на Христос, срещу Когото се беше борил (Деяния 9). Миналото му не го постави извън обсега на Божията благодат.

Искам нашите църкви да бъдат места, където съкрушени хора могат да срещнат Исус, да се покаят, да получат грижа и да израстват. Това изисква търпение, вярно учение и зряло ученичество. Изисква и увереност, че Бог може да преобрази хора, чието състояние на нас ни изглежда безнадеждно.

Святият Дух няма да се побере в границите на моите предразсъдъци. Искам сърцето ми да остане отворено за хората, които Той привлича към Себе Си.

ПО-ГОЛЕМИТЕ ДЕЛА ЗАПОЧВАТ СЪС ЗАВИСИМОСТ ОТ ИСУС

Исус обеща, че онези, които вярват в Него, ще вършат делата, които Той върши, и дори по-големи дела, защото Той отива при Отца (Йоан 14:12). Това обещание разпалва вярата ми. Но трябва да го разбирам в контекста на Неговото учение за молитвата, любовта, послушанието и идването на Утешителя.

По-големите дела не ни правят по-големи от Исус. Всичко извира от Него. Възкръсналият Христос продължава Своята мисия чрез народа Си, със силата на Духа, като благовестието достига до народи и човешки съдби далеч отвъд местата, до които е достигнало земното Му служение.

Очаквам Той да изцелява, да освобождава, да изобличава, да възстановява и да спасява. Искам да се моля с дръзновение в Неговото име. Помня и думите Му, че отделени от Него не можем да направим нищо (Йоан 15:5).

Не можем да създадем духовен живот чрез натиск, силен глас или твърда решимост. Можем да се молим, да се покоряваме, да проповядваме благовестието и да служим вярно. Но силата принадлежи на Бога!

Когато се моля за някого, искам да му служа с любов. Няма да измислям свидетелства, да преувеличавам резултати или да обвинявам човека, когато изцелението не е дошло. Ще продължа да се моля, да се грижа за него и да се доверявам на Исус.

Вярата ми дава смелост да поискам. Смирението ме пази честен относно онова, което действително се е случило.

ДА СЕ ПОДГОТВИМ ЗА НОВО ДВИЖЕНИЕ НА ДУХА

Нося в сърцето си очакване, че Святият Дух отново ще събуди народа Си и ще го изпълни със сила. Вярвам, че трябва да подготвим сърцата си за това действие. Но не мога да приписвам Божия авторитет на предпочитаните от мен срокове или да приемам всяко свое очакване за сигурно пророческо предсказание.

Моята отговорност е да откликна на онова, което Той вече е изявил ясно. Не е нужно да чакам някакъв бъдещ духовен сезон, за да се покая, да се моля, да обичам, да свидетелствам или да се покоря.

Подготовката започва там, където се срещам с Него. Искам всеки ден да отделям време за Писанието, поклонението и молитвата, без да се опитвам да впечатля когото и да било. Искам да Го моля да изпита сърцето ми и да ми покаже следващата стъпка на вярност.

След това искам да се моля заедно с други. В Деяния вярващите търсеха Бога заедно. И ние можем да се събираме с истински глад за Неговото присъствие, да се молим за хората в нашите населени места, да искаме дръзновение и да даваме място на дарбите, упражнявани с библейски ред и духовно разпознаване.

Като водачи сме длъжни да подготвяме хората за служение. Можем да ги учим да обясняват благовестието ясно, да се молят за болните със състрадание, да изпитват духовните си впечатления и да продължават да се грижат за онези, които са откликнали. Можем да помагаме на вярващите да разберат, че действието на Духа достига до домовете, работните места, улиците и всекидневните разговори.

Искам да изграждам църква, чиито членове са подготвени да се покоряват на Бога и извън богослужението.

Тази подготовка трябва да оформя и начина, по който вземаме решения заедно. В Антиохия Святият Дух насочи Църквата, докато вярващите служеха на Господа и постеха. Те изпратиха Варнава и Савел за делото, за което Той ги беше призовал (Деяния 13:1–3). В Йерусалим водачите слушаха, обсъждаха свидетелствата, разглеждаха Писанието и съобщиха решението си с думите: „Защото се видя добре на Святия Дух и на нас“ (Деяния 15:28).

Искам такава зависимост от Бога в нашето ръководство. Молитвата трябва да има истинско място преди решенията ни. Трябва да се изслушваме внимателно и да позволяваме на Писанието да определя заключенията ни. Понякога следването на Духа ще означава да изпратим човек, когото бихме предпочели да задържим. Понякога ще означава да се откажем от очакване, което сме защитавали упорито. Трябва да сме готови послушанието да промени плановете ни. Църквата принадлежи на Исус и ние, които я водим, сме отговорни пред Него.

ТОЗИ ВЪПРОС ИЗИСКВА ОТГОВОР

Деяния завършва с Павел, който прогласява Божието царство и учи за Исус с дръзновение, въпреки че живее под домашен арест (Деяния 28:30–31). Обстоятелствата го ограничаваха, но свидетелството продължаваше.

Това ме укрепява. Не е нужно да чакам всяка трудност да изчезне, преди да се предоставя на Бога. Неговият Дух може да ми даде сила да се покоря в обстоятелствата, пред които съм изправен днес.

Не трябва ли да сме различни?!

Да! Трябва да обичаме по-дълбоко, да живеем с по-голяма почтеност, да прощаваме по-свободно и да свидетелстваме по-смело. Трябва да очакваме Бог да действа сред нас и да оставаме верни, когато послушанието ни струва скъпо.

Моля Господа да започне с мен. Искам да предам на Него навиците, страховете и компромисите, които се съпротивляват на действието Му. Искам да бъда по-внимателен към водителството Му и по-готов да го последвам.

Святи Душе, изпълни ме отново! Извади скритото на светло. Дай ми смелост да прогласявам Исус, състрадание да служа на хората и смирение да приемам наставление и корекция. Действай чрез Твоята Църква с дарбите и силата, които Ти избираш да дадеш. Научи ни да се молим, да разпознаваме и да се покоряваме.

Не искам да прекарам оставащите си години в разкази за онова, което изпълнените с Духа хора са вършили някога, докато се съпротивлявам на онова, което Ти искаш от мен сега.

Ето ме, Господи. Нека промяната, която вършиш, стане видима в мен!

Питър Наш