НЕБЕСНИ МИСЛИ

Как да почитаме Божията любов чрез живот, предаден на Него

Питър Наш

Все повече се убеждавам, че някои от най-решаващите битки в живота ни започват, преди някой да е видял постъпка или да е чул дума. Те започват, когато в ума ни се появи мисъл и ние трябва да решим дали да я приемем. Там, дълбоко в нас, обмисляме нещо, допускаме го, отхвърляме го или продължаваме да се занимаваме с него. Именно там избираме посоката си. Онова, което по-късно се проявява в поведението ни, често е започнало с мисъл, която сме оставили без проверка. Затова за мен духовната зрялост е неразривно свързана с готовността да предам и мисленето си на Бога. Ако искам да вървя в Неговите пътища, трябва да позволя на Неговата истина да ръководи мислите, според които действам.

Не казвам, че всяка нежелана мисъл е грях или че всяка мисъл, която възниква в ума ми, е зла. Изкушението може да дойде непоканено. Една натрапчива мисъл не означава, че съм се съгласил с нея. Самият Исус беше изкушаван, но остана без грях (Евреи 4:15). Въпросът е какво правя с мисълта, когато тя се появи. Ще я изпитам ли в светлината на Божието Слово? Ще я подхранвам ли, защото угажда на желанията ми? Ще се покоря ли на онова, което Бог вече ми е изяснил, или ще започна да търся доводи за друг път?

Точно тук чувам призив към Църквата, който изпитва сърцето. Трябва честно да погледнем връзката между онова, в което вярваме, мислите, които подхранваме, и начина, по който живеем. Когато приема една богоугодна мисъл и постъпя според нея, стъпките ми се насочват към Божиите пътища. Истината, на която се възхищавам, но на която упорито отказвам да се покоря, не дава същия плод. А когато приема едно нечестиво внушение и го превърна в действие, тръгвам към последствия, които може никога да не съм желал. Яков описва как желанието увлича човека към грях, а грехът ражда смърт (Яков 1:14–15). Всичко това се развива постепенно. Трябва да внимавам още преди да е дошла жетвата.

Когато се върна към Едемската градина, виждам този модел с поразителна яснота. Адам и Ева бяха обградени от Божията щедрост. Преди да има забранено дърво, имаше цял свят, изпълнен с Божиите дарове. Преди змията да проговори, Бог вече беше говорил. Преди да се появи внушението, че са лишени от нещо, те живееха сред изобилие. Бог постави човека в творение, което беше обявил за добро, повери му смислена отговорност и постави ясна граница относно дървото за познаване на доброто и злото (Битие 1–2). Тази граница беше израз на Неговата доброта. Послушанието беше подобаващият им отговор към Бога, Който вече им беше дал живот.

Змията посегна на това взаимоотношение чрез въпрос за Божиите думи. После отрече Божието предупреждение и внуши, че Бог задържа нещо желано от тях (Битие 3:1–5). Тук виждам много повече от покана да ядат плод. Виждам покана да започнат да гледат с подозрение на характера на своя небесен Отец. Можеха ли да се доверят на Неговата доброта? Дали заповедта Му ги пазеше, или ги ограничаваше несправедливо? Изкушението им предлагаше сами да определят доброто и злото, независимо от своя Създател. Там, където Божието слово трябваше да остане решаващо, се появи друго обяснение, което оспорваше Неговото.

Ева видя, че дървото е добро за храна, приятно за очите и желано за придобиване на мъдрост. Тя взе от плода и яде, даде и на мъжа си, и той също яде (Битие 3:6). Внушението беше обмислено, а обмисленото се превърна в решение. Адам също носеше отговорност. Писанието не му позволява да се скрие зад решението на Ева (Римляни 5:12–19). Двамата преминаха границата, поставена от Бога. Постъпиха така, сякаш собствената им преценка можеше безнаказано да измести Неговото наставление. Разпознавам същото изкушение всеки път, когато знам какво иска Бог, но убеждавам себе си, че моите обстоятелства оправдават друг избор.

Последваха срам, криене, взаимни обвинения и нарушени взаимоотношения. Обещанието, че ще се издигнат, ги доведе до отчуждение. Очите им се отвориха, но онова, което откриха, не беше свободата, обещавана от змията. И все пак Бог ги потърси. Изобличи непослушанието им, обяви последствията и ги облече (Битие 3:7–21). Любовта Му не означаваше да се преструва, че изборът им е безобиден. Святостта Му не Му попречи да ги потърси. Имам нужда и от двете истини. Ако премахна отговорността от любовта, представям Бога погрешно. Ако говоря за отговорност без Неговата милост, отново Го представям погрешно.

Понякога изразявам това съвсем просто: Бог ме обича, а аз съм призован да Му се покоря. Имам предвид, че Неговата любов идва първа, а моето предаване на Него е отговорът ми. Разбира се, това не изчерпва всичко, което Бог върши, нито всичко, към което ме призовава. Той също царува, съди, учи, поправя и укрепява. А аз съм призован да обичам и Него, и хората. Но редът е важен. Не се покорявам, за да Го убедя да ме обикне. Покорявам се, защото Той е разкрил любовта Си и заслужава доверието ми. С покорството си почитам любовта, която съм получил.

В Йоан 14:15 Исус свързва любовта с послушанието. Думите Му ме изпитват, защото мога да говоря с нежност за Него и същевременно да се съпротивлявам на нещо, което Той ясно е поискал от мен. Мога да пея за предаване на Бога, а после да защитавам правото си да не простя. Мога да провъзгласявам, че Той е Господ, и в същото време да пазя скрита област от живота си от Неговата поправка. Религиозните думи, които прикриват това противоречие, не ми помагат. Ако Го обичам, Неговото наставление трябва да има тежест и когато засяга личните ми предпочитания. Любовта ми става видима в отговора, който давам, когато послушанието ми струва нещо, което бих предпочел да запазя.

Каин е друг отрезвяващ пример. Преди да убие Авел, Бог му заговори за гнева му и го предупреди за греха, който стои при вратата (Битие 4:6–7). Предупреждението дойде преди убийството. Имаше възможност да откликне на Бога, преди озлоблението да се превърне в кръвопролитие. Не мога да чета този разказ и да смятам мислите, които подхранвам, за незначителни. В гнева си мога непрестанно да прехвърлям чуждите провинения в ума си, докато жестокостта започне да ми изглежда оправдана. Божието изобличение прекъсва този процес. Предупреждението Му е милост. Когато разкрива какво се надига в мен, Той ми дава възможност да се обърна.

Йосиф ми показва друг отговор. Когато жената на Петефрий многократно се опитваше да го съблазни, той отказа и ясно назова предложеното като зло и грях против Бога (Битие 39:7–12). Обстоятелствата му даваха достатъчно поводи да се самооправдае. Беше предаден, откъснат от дома си и третиран несправедливо. Но не превърна страданието си в разрешение да не се покори. Когато се наложи, избяга. От него се уча, че понякога покорството изисква конкретна стъпка, преди да изисква пореден разговор. Може да се наложи да изляза от стаята, да прекратя общуването, да затворя екрана или да потърся помощ от човек, на когото имам доверие. Послушанието трябва да се изрази в действие.

След това поглеждам към Исус в пустинята. Адам се провали сред изобилие, а Исус остана послушен сред глад. Изкусителят поставяше под въпрос Неговата самоличност и Му предлагаше пътища, различни от волята на Отца. Исус отговаряше с Писанието и отказа да търси снабдяване, признание или власт чрез непослушание (Матей 4:1–11). Не позволи на непосредствената Си нужда да стане оправдание да се отклони от Отца. В Него виждам красотата на един напълно предаден на Бога живот. Неговото послушание беше дейно, изпълнено с разпознаване и непоколебимо. Той познаваше словото на Отца и то определяше отговора Му, когато друг глас предлагаше друг път.

Затова трябва да внимавам и когато нещо звучи духовно. При изкушаването на Исус дяволът също цитираше Писанието. Един библейски израз може да бъде използван в подкрепа на предложение, което противоречи на Божия характер или на смисъла на Неговото Слово. Не мога да наричам всяко силно вътрешно усещане Божие водителство. Трябва да го изпитвам. Съгласува ли се с Писанието, разбрано в неговия контекст? Води ли ме към истинност, любов, чистота, смирение и самообладание? Ще издържи ли на мъдър съвет и честна проверка? Яков описва мъдростта отгоре като чиста, миролюбива, кротка и готова да се вслушва (Яков 3:17). Това описание трябва да направлява и моето разпознаване.

Отговорът на Петър към Исус съдържа особено сериозно предупреждение. Той беше изповядал, че Исус е Христос, но когато Исус заговори за предстоящите Си страдания и смърт, Петър започна да Го възпира. Исус разкри същината на проблема: Петър мислеше за човешкото, а не за Божието (Матей 16:16–23). Човек, получил откровение, все още можеше да се съпротивлява на пътя към кръста. Никога не бива да приемам, че вчерашното прозрение прави днешните ми разсъждения неподлежащи на поправка. Искрената обич, силното убеждение и духовният опит не ме правят непогрешим. Все още имам нужда Господ да изпитва онова, което защитавам.

В Гетсимания виждам послушание, изразено сред дълбока душевна мъка. Исус не се преструваше, че страданието е лесно. Той изля болката Си пред Отца и се предаде на Неговата воля (Лука 22:39–46). Пристъпвам към тази картина с благоговение. Неговото страдание и спасително дело са неповторими. Но молитвата Му ме учи, че предаването на Бога не изисква да нямам чувства. Мога честно да Му кажа, че послушанието ме боли. Мога да поискам помощ. Мога да плача и все пак да се покоря. Вътрешната борба сама по себе си не е доказателство за бунт. Важното е дали в нея се доверявам на Отца.

При кръста разликата между Адам и Христос разкрива най-дълбокия си смисъл. В Римляни 5:18–19 Павел съпоставя непослушанието на Адам с послушанието на Христос. Исус направи много повече от това да покаже по-добър начин на поведение. Чрез смъртта и възкресението Си Той извърши спасителното дело, което аз никога не бих могъл да извърша за себе си. Моето послушание не може да купи прошка, да заличи вината или да създаде нов живот. Спасението е Божи дар, който приемаме чрез вяра, а добрите дела следват като плод на Неговото действие в нас (Ефесяни 2:8–10). Тази основа трябва да бъде ясна, защото призивът към покорство се изопачава, ако го превърна в изискване да заслужим изкуплението си.

И все пак необходимостта да избираме как ще откликнем на една мисъл остава и след като сме дошли при кръста и сме станали вярващи. Обръщането към Христос не премахва всяко изкушение и не обновява автоматично всички навици на мисленето ни. Кръстът променя положението ми пред Бога и разчупва властта на греха над мен. Той ме призовава и към всекидневен живот, който отразява полученото новорождение. В Римляни 6 съм призован да считам себе си за мъртъв към греха и жив за Бога и да Му предоставя себе си. Вече принадлежа на друг Господар. Сега трябва да се уча да живея според това чрез обикновените решения, които вземам ден след ден.

Затова Павел призовава вярващите да обновяват ума си (Римляни 12:1–2). Призовава ни да насочваме мислите си към небесното (Колосяни 3:1–2). Когато говори за събарянето на разсъждения, които се издигат против познаването на Бога, той говори и за пленяването на всяка мисъл в послушание на Христос (2 Коринтяни 10:3–5). Тези стихове ми показват колко важно място има истината в живота на Христовия ученик. Да мисля за небесното означава да посрещам земните си отговорности под Христовата власт. Това променя отношението ми към разногласията, парите, желанията, разочарованията, признанието и хората, от които не мога да очаквам лична изгода.

Неотдавна наблюдавах отстрани спор между двама мъже. Всеки от тях смяташе, че другият е накърнил уважението, което му се полага. Тази ситуация ми помогна да видя още по-ясно борбата, за която говоря. За много мъже уважението засяга нещо основополагащо: достойнството, доверието и способността да останат открити във взаимоотношенията си. Когато почувстват, че уважението е нарушено, един разговор, който би могъл да се води с любов, бързо се превръща в надпревара кой ще отстъпи пръв. Виждам колко лесно болката може да събуди в мен желание да защитя положението си, да надделея над другия или да го накарам да изпита болката, която смятам, че ми е причинил.

Наричам тази реакция връщане към първичната ни природа — към онзи порив на падналото ни естество да защитим себе си за сметка на другия. Но не мога да превръщам накърненото си достойнство в разрешение да изоставя Христовите пътища. Може да се наложи да изоблича неправда или да поставя ясна граница, но продължавам да нося отговорност за своя отговор. Исус дойде да ни въведе във вечно общение със Себе Си и да ни освободи от господството на греха още сега (Римляни 6:6–14). Свободата, която Той дава, достига и до онзи миг, когато всичко в мен иска да отвърне на удара. Чрез Неговия Дух мога да говоря истината, да се владея и да търся мир, като остана верен на убежденията си.

Давид едва не отвърна на обидата на Навал с кръвопролитие, но намесата на Авигея го спря по пътя към отмъщението (1 Царе 25). Огорчението му се беше превърнало в оправдание за разправа. И аз трябва да приема поправката, която ме спира да тръгна по същия път. Когато постъпвам според мисъл, съгласна с Христовата истина, Неговият характер се проявява в отговора ми. Когато подхранвам огорчение и действам против Него, плодът отразява този избор. Думите на Самуил към Саул продължават да изпитват и моето сърце: послушанието е по-добро от жертвата (1 Царе 15:22). Религиозната дейност не може да замени покорството точно там, където Бог се докосва до собствената ми воля.

Постъпвай според небесните мисли, като ги изпитваш чрез Писанието, и очаквай плода на Божия Дух. Лесно ли е да го кажем? Да. Лесно ли е да го живеем? Често ни струва много. Спомням си една мисъл, изразявана на английски: „Ти си плод на всяко решение, което вземаш.“ Изборите ми участват в изграждането на човека, в когото се превръщам. Но благодарение на Божията милост миналите ми решения не са присъда над бъдещето ми. Всяка нова стъпка на послушание е възможност да живея в свободата, която Христос ми е дал.

Виждам тази борба особено ясно и в областта на сексуалното желание. Като мъж мога да изпитам привличане към една жена. Самото привличане не ми дава власт над нея и не означава, че непременно трябва да съгреша. Но падналото ми естество може да ми внуши да я притежавам, да я спечеля на всяка цена или да очаквам от нея да запълни собствените ми неудовлетворени потребности. Ако приема това внушение, започвам да гледам на човек, създаден по Божия образ, като на нещо, което искам да придобия. В Матей 5:27–28 Исус изобличава съзнателното подхранване на похотта. Той насочва вниманието към отговорността на сърцето, където външната постъпка започва да се оформя.

Постъпката на Давид спрямо Витсавее разкрива страшните последствия, когато желанието се съчетае с власт. Той я видя, разпита за нея и изпрати да я доведат, въпреки че научи, че тя е жена на Урия (2 Царе 11:2–4). Властта му даде възможност да осъществи желанието си, но не му даде морално право да го направи. Трябва да чуя това предупреждение и като мъж, и като служител. Духовното влияние никога не бива да се превръща в средство да спечеля чувствата на една жена или да пренебрегна свободата ѝ. Колкото и силни да са чувствата ми, те не определят Божията воля за нейния живот.

Библейската любов ме призовава да търся нейното добро, да уважавам границите ѝ и да приемам решенията ѝ без натиск. Павел наставлява Тимотей да се отнася към по-младите жени като към сестри, с пълна чистота (1 Тимотей 5:2). В брака съпругът е призован към себеотдайна любов по примера на Христос (Ефесяни 5:25). Затова желанието да притежавам трябва да отстъпи пред отговорността да почитам. Ако твърдя, че обичам една жена, трябва да се запитам дали поведението ми пази достойнството ѝ, или просто обслужва моето желание. И тук предаването на Бога придобива практичен израз: подчинявам мислите си на Христос и отказвам да превърна привличането в претенция, че другият ми принадлежи.

Същият принцип действа и когато Бог ме насочва към нещо добро. Сещам се за човек, когото трябва да насърча. Осъзнавам, че дължа извинение. Виждам практическа нужда, за която мога да помогна. Разбирам от Писанието, че трябва да простя, да кажа истината или да оставя разрушителен навик. Ако непрестанно отлагам отговора си, привиквам да живея с разминаване между убежденията и поведението си. Яков ни предупреждава да не бъдем само слушатели на Словото, които не го изпълняват (Яков 1:22–25). Искам съгласието ми с Бога да се превръща в действие.

Трябва също да различавам покорството към Бога от безусловното подчинение на човешки водач. Моето призвание не превръща всяко мое предпочитание в Божия заповед. Ако говоря с апостолска или пророческа убеденост, оставам отговорен пред Писанието и пред характера на Христос. Павел наставлява църквата да преценява пророческите думи (1 Коринтяни 14:29), а Петър предупреждава пастирите да не господаруват над поверените им хора (1 Петър 5:2–3). Не мога да уча хората да се предават на Исус и същевременно да настоявам собствените ми думи да не бъдат изпитвани. Водачът, който служи по Божия начин, приветства истината, приема поправка и се стреми към зрелостта на хората, за които се грижи.

Вярвам, че Църквата спешно се нуждае от такава зрялост. Научили сме се да разпознаваме дарбите, но трябва да се научим да разпознаваме и характера на човек, покорен на Бога. Един въздействащ проповедник може да развълнува цялото събрание, докато в личния си живот продължава да се съпротивлява на Господа. Трябва да позволя това поучение да изпита първо мен, преди да го приложа към някой друг. Бързам ли да се покая? Държа ли на думата си? Мога ли да почитам човек, който не е съгласен с мен? Отнасям ли се добре с хора, които няма какво да ми предложат? Плодът на Духа показва на дело дали животът ми съответства на твърдението, че съм воден от Духа (Галатяни 5:22–25).

Няма сила в това да се преструвам, че мога сам да произведа този плод. Павел призовава вярващите да изработват спасението си, защото Бог действа в тях и им дава както желанието, така и силата да вършат Неговата воля (Филипяни 2:12–13). Благодатта Му достига до мястото, където самите ми желания се нуждаят от промяна. Мога да Го помоля да ми помогне да пожелая доброто и да направя стъпката на послушание, дори чувствата ми още да не са я последвали. Молитвата и действието вървят заедно. Моля за сила да простя и преставам да обмислям отмъщение. Моля за чистота и премахвам онова, чрез което сам подхранвам изкушението.

Когато падна, трябва да се върна при Бога с честно сърце. Адам се скри, но криенето не може да изцели онова, което непослушанието е наранило. Обещанието за прошка ме приканва да изповядам греха си, вместо да се преструвам на невинен (1 Йоан 1:9). Историята на Петър ми напомня, че провалът не е непременно последната дума. Ученикът, който се отрече от Исус, по-късно беше призован да изрази любовта си чрез грижа за Христовите овце (Йоан 21:15–19). Възстановяването му не направи отричането маловажно. То разкри милостта на възкръсналия Господ. Мога да се покая, да приема прошка, да поправя каквото е по силите ми и отново да тръгна по пътя на послушанието.

Затова призовавам към отклик, който отива по-дълбоко от моментното вдъхновение. Призовавам и себе си, и хората, поверени на грижата ми, да почитаме Божията любов чрез решенията, които изграждат живота ни. Нека престанем да защитаваме оправданията, които ни пречат да извършим ясно показаното в Писанието. Нека приемем поправката, преди скритият компромис да нарани и други хора. Нека се учим да се покоряваме без отлагане в обикновените ситуации: да дадем честен отговор, да обуздаем езика си, да проявим щедрост, да се извиним без оправдания. Тези решения имат значение, защото любовта към Христос трябва да стане видима за хората около нас.

Искам да бъда мъж, чиито вътрешни убеждения и решения все повече отразяват Господа, Когото проповядва. Искам Неговото Слово да оспорва предположенията ми, а Неговият Дух да ми дава сила да откликвам. Въпросът е съвсем личен: на какво позволявам да определя следващата ми стъпка? В Едем човекът постъпи според дума, която противоречеше на Бога. В Исус виждам съвършено доверие и послушание, устояли през страданието чак до кръста. Чрез Него получих милост и нов живот. С Неговата благодат днес мога да избера друго. Отче, обнови ума ми, утвърди истината Си в мен и ме научи да почитам любовта Ти с живот, изцяло предаден на Теб.