СКРИТО ПРЕД ОЧИТЕ НИ

Когато тъмнината носи маската на християнството

Преди години участвах в молитва за изцеление и освобождение на един мъж, който беше измъчван от тежки, потискащи мисли, най-вече посред нощ. Прекарах часове с него. Търсехме Господа, молехме се и накрая усетих, че сме стигнали до пробив. След молитвата, докато разговаряхме, той изрече нещо, което ме накара да се замисля дълбоко: „Много демонична дейност се крие зад кръста.“ Попитах го какво има предвид. Той обясни, че злото често се прикрива зад християнския облик — например самоправедност, представяна за Божия праведност и защитавана в името на Исус. Тези думи останаха в мен. Те ме принуждават и днес да изпитвам собственото си сърце.

Разбрах думите му като образ на тъмнината, която се укрива зад религиозната външност. Самият кръст е мястото на Христовата победа над злото. В него няма убежище за тъмнината. Но човек може да използва езика на кръста, за да прикрива в себе си неща, които противоречат на Онзи, Който умря на него. Можем да говорим за Исус и едновременно да се противим на Неговото изобличение. Можем да защитаваме християнската истина и да презираме хората, които сме призвани да обичаме. Можем да говорим за пълно предаване на Бога, докато упорито отказваме да Му предадем волята си. Точно това ме тревожи — тъмнината, която се е научила да изглежда благочестива.

През годините като служител на Кралската канадска конна полиция се сблъсквах с насилие, измама и дълбока човешка поквара. Научих се да разпознавам различни проявления на злото. Но служението ме научи на още нещо: тъмнината може да говори с мек глас, да цитира Библията и да претендира за духовна власт. Гордостта може да облече дрехите на Божи служител. Манипулацията може да се представи като духовно покровителство. Озлоблението може да се нарече разпознаване на духовете. Личната амбиция може да обяви, че изгражда Божието царство. Когато никой не изобличава тези подмени, започваме да бъркаме религиозната самоувереност с духовната зрялост. Аз отказвам да приема тази подмяна за нормален християнски живот.

Но преди да посоча когото и да било, трябва да позволя на Светия Дух да посочи мен. Мога да проповядвам това слово с огън и същевременно да пазя в себе си онова, което изобличавам у другите. Мога да се възгордея, че разпознавам гордостта. Мога да се хваля, че прозрявам чуждите мотиви, докато упорито отказвам да призная примесите в собствените си. Първата отговорност на пророческия глас е да се покори на истината, която провъзгласява. Ако искам Бог да разкрие скритото в Църквата Си, трябва да Му позволя да разкрие скритото в Питър Наш. Не мога да искам светлина за всички останали и да пазя тъмнина за себе си.

Един въпрос гори в сърцето ми: защо понякога се отдръпваме от хората, които разкриват своята тъмнина, а прегръщаме онези, които успешно я прикриват? Един човек признава борбата си и веднага започваме да го гледаме с подозрение. Друг поддържа безупречен образ и ние му даваме място на амвона. Така награждаваме прикриването и наказваме честността. А после се чудим защо хората не говорят открито! Какви църкви изграждаме? Такива, в които изповедта отваря път към възстановяване, или такива, в които признанието може да струва на човека мястото му сред нас? Църква, която унижава каещия се, учи непокаялия се да играе по-убедително ролята си.

Не твърдя, че всяко признание е доказателство за покаяние, нито че доверието трябва веднага да бъде възстановено. Любовта изисква истина, отговорност и защита за пострадалите. Водач, който е злоупотребявал с хора, не може да настоява отново да получи власт само защото е признал извършеното. Прошката не заличава последиците. Но трябва да различавам разумните граници от самоправедното отхвърляне. В Галатяни 6:1 Павел призовава духовните вярващи да поправят съгрешилия с кротък дух, като внимават и за себе си. Възстановяването изисква смирение. Благодатта, която предлагам на другия, е същата благодат, от която аз самият имам нужда.

Исус изобличаваше хората, които разчитаха на собствената си праведност и презираха останалите. В Лука 18 фарисеят изброява религиозните си постижения, но молитвата му разкрива сърцето му. Той благодари на Бога, че не е като другите хора. Митарят моли за милост. Исус казва, че именно митарят се прибира у дома оправдан. Този разказ ме кара да треперя. Възможно е да се обръщам към Бога и да използвам молитвата, за да се любувам на себе си. Възможно е устата ми да благодари на Господа, докато сърцето ми отказва милост на човек, когото Той призовава към покаяние.

Самоправедността се храни със сравнения. Тя има нужда да постави някого под мен, за да се чувствам аз над него. Божията праведност ме води при Христос, където самохвалството губи почвата си. Във Филипяни 3:9 Павел насочва погледа ми от собствената ми праведност към праведността, която идва чрез вяра в Христос. Именно от тази зависимост от Него израства послушанието. Не мога да заслужа Божието приемане, като впечатлявам хората. Не мога да докажа святостта си, като ставам безмилостен. Колкото по-близо ходя с Исус, толкова по-ясно разбирам, че нямам право да презирам човек заради нуждата му от милост.

Ето къде тъмнината може да остане скрита пред очите ни: в пропастта между Христос, Когото проповядвам, и характера, който си позволявам да имам. Мога да поучавам за прошката, а да подхранвам огорчение. Мога да проповядвам щедрост, а да използвам хората за собствена изгода. Мога да призовавам към единство, а да настоявам всичко да се върти около мен. Мога да осъждам сексуалния грях, а да оправдавам завистта, алчността и презрението си. В Матей 23 Исус разобличава външната религиозна красота, която прикрива вътрешна нечистота. Неговите думи ме призовават да погледна какъв живот стои зад публичното ми свидетелство.

Трябва обаче да внимавам и какво наричам тъмнина. Нежеланата мисъл сама по себе си не означава съгласие със злото. Преживяната травма не е таен грях. Човекът, който се измъчва през нощта, има нужда от състрадание, внимателно изслушване, молитва и подходяща помощ. Не мога да определя причината за страданието му само защото преживяването изглежда духовно силно. Разпознаването изисква смирение. Ранените имат нужда от пастири, които ще вървят до тях. Обвиненията могат само да задълбочат страха им. Ако служението ми увеличава срама, а пренебрегва болката, трябва сериозно да изпитам онова, което наричам духовна власт.

На едно скорошно събрание в ромска църква погледнах хората и видях рани, тежести и следи от болезнени преживявания. Но видях и глад за Бога. Видях хора, които копнеят да приличат на Христос. Нямам право да ги определям единствено чрез техните трудности. Нямам право да ги гледам отвисоко, сякаш аз вече съм достигнал съвършенство. Те носят Божия образ. Техният глад заслужава търпелива грижа. Докато ги гледах, отново почувствах колко отчаяно се нуждаем от действието на Светия Дух сред нас — да изцелява сърцата и да изгражда характера на Исус в живота ни.

Искам Неговото дело да започне точно там, където сме се научили да не допускаме никого. Някои неща крием, защото се страхуваме от отхвърляне. Други крием, защото все още им се наслаждаваме. Трябва да бъда честен и за двете. Страхът може да обясни защо се прикривам, но не може вечно да оправдава отказа ми да потърся помощ. Удоволствието от скритото може да разкрие колко раздвоено е станало сърцето ми. Ако постоянно защитавам онова, което Христос ме призовава да предам, сам избирам робство, което продължавам да наричам свобода. Такъв живот не може да ми донесе траен мир.

Битие 3 показва как желанието става разрушително, когато го следваме чрез недоверие и непокорство. Самото желание не е грехът на човечеството. Бог ни е създал способни да копнеем, да обичаме и да се радваме. Но Адам и Ева посегнаха към забраненото, след като приеха изопачена представа за Божията доброта. После се скриха. Разпознавам същия път в себе си всеки път, когато реша, че послушанието ще ме лиши от нещо, без което не мога. Започвам да се пазаря с истината. Чувам само онова, което ми е удобно. Накрая прикриването започва да ми изглежда необходимо, за да запазя избора си.

Онова, което упорито прикривам, може да се превърне в място, където изкушението и обвинението придобиват влияние. В Ефесяни 4:27 Павел предупреждава да не даваме място на дявола, като свързва това предупреждение с гнева и поведението ни. Не мога да настоявам за свобода и съзнателно да пазя горчивина, нечестност и компромис. Но отговорът не е безкрайно да търся демони зад всяка трудност. Призван съм да се покоря на Бога и да се съпротивлявам на дявола, както учи Яков 4:7. Това покорство има съвсем конкретен израз: да кажа истината, да поправя причинената вреда, да потърся помощ и да се откажа от греха, който досега съм защитавал.

От работата си в полицията знам, че понякога са нужни часове, за да излезе истината наяве. Хората я премълчават от страх пред последиците. Друг път дават достатъчно информация, за да изглеждат отзивчиви, но пазят най-същественото. Виждал съм подобно поведение и в разговори за духовния живот. Разкриваме някоя по-малка слабост, а заключваме по-дълбокия проблем. Разказваме подробно за миналото си, но избягваме отговорността за сегашните си решения. Разбирам този страх, но изцелението изисква честност. Как могат хората, които ми помагат, да постъпят мъдро, ако постоянно изопачавам обстоятелствата или отказвам да говоря за тях?

И все пак има съществена разлика между разследването на престъпление и грижата за човешка душа. Никога не бива да превръщам служението в разпит или да принуждавам някого да разкрива интимни подробности, за да докаже искреността си. Бог вече знае истината. Мъдрият пастир пази достойнството на човека, спазва поверителността и разбира, че доверието се изгражда постепенно. Изповедта трябва да бъде споделена с надеждни хора, които могат да помогнат. Тя не е представление за задоволяване на чуждото любопитство. Да ходя в светлината означава да прекратя измамата и да приема необходимата помощ. Не означава да излагам всяка своя рана пред всички.

В Йоан 8:31–32 Исус свързва истинското ученичество с пребъдването в Неговото слово и казва, че познаването на истината води до свобода. Не мога да отделя това обещание от пребъдването. Свободата расте, когато оставам под властта на Неговото учение и му позволявам да управлява живота ми. Една неудобна истина може да постави началото, но послушанието продължава започнатото. Искам повече от облекчението след силна молитва. Искам свобода, която остава с мен, когато се прибера у дома, срещна изкушението и избера да постъпя според думите на Исус.

Често бягаме от истината, защото очакваме наказание, преди да очакваме милост. Но в Христос намирам приемане, което ми дава смелост да се покая. Първо Йоан 1:9 свързва изповядването на греховете с Божията вярност да ни прости и очисти. Римляни 8:1 говори за свободата от осъждане на онези, които са в Христос Исус. Тези обещания ми дават смелост да престана да се преструвам. Отец няма нужда да гледа представление, за да разбере състоянието ми. Той ме познава напълно. Мога да дойда честно при Него, да се доверя на милостта Му и да Му позволя да се заеме с онова, което наранява мен и другите.

Божието приемане не прави греха безобиден. Неговата любов ме води към освобождение от него. Не мога да използвам благодатта като оправдание за същото робство, от което Исус дойде да ме избави. В Тит 2 четем, че благодатта ни учи да се отречем от нечестието и да живеем праведно. Ако моето разбиране за благодатта ме прави все по-спокоен в измамата, значи съм пропуснал нейното предназначение. Искам благодатта, която укрепва послушанието ми, променя желанията ми и ме учи да обичам. Кръстът разкрива колко сериозно Бог гледа на греха и колко дълбоко обича грешника.

Всичко, което прикривам, вече е открито пред Бога. Евреи 4:13 казва, че нищо в творението не е скрито от Неговия поглед. Еклисиаст 12:14 говори за Божия съд над всяко дело, включително над скритото. Не мога да твърдя, че всяка тайна непременно ще стане публична в този живот. Но мога да бъда сигурен, че нито една религиозна репутация няма да скрие истината от Господа. Тази сигурност ме призовава към покаяние днес. Защо защитавам пред хората онова, което не мога да защитя пред Христос? Защо да изразходвам живота си в поддържане на образ, който вечността ще разобличи?

Предупреждението в Матей 7:21–23 прониква дълбоко в мен. Исус говори за хора, които се позовават на пророчества, освобождения и велики дела, извършени в Неговото име, а въпреки това чуват, че Той никога не ги е познавал. Духовната дейност не може да замени изпълнението на волята на Отца. Не мога да градя увереността си върху впечатляващи преживявания в служението, докато отказвам на Господа власт над характера си. Това предупреждение трябва да ме води към вярно общение с Исус. Искам да Го познавам, да Му се покорявам и действителността на това общение да определя отношението ми към хората.

Затова отново се връщам към молитвата на Павел в Ефесяни 1:17–19. Той се моли вярващите да получат дух на мъдрост и откровение в познаването на Бога, очите на сърцето им да бъдат просветени и те да разберат надеждата на призванието си, богатството на Неговото наследство и величието на силата Му към тях. Имам нужда от това просветление. Имам нужда да виждам Исус толкова ясно, че оправданията ми да загубят привлекателността си. Имам нужда да позная онова, което ми е дал, за да престана да живея така, сякаш прикриването пази нещо по-ценно от общението с Него.

Най-дълбокият ми копнеж е да Го познавам. Искам непрестанно да подбуждам душата си да търси истински пробив, дори когато той започва с изобличение, което не ми е приятно да чуя. Господи, прекъсни разговора, в който незабелязано започвам да изтъквам себе си! Разкрий огорчението, скрито зад обясненията ми. Покажи ми къде съм объркал контрола с отговорността и силата на емоцията с любовта. Научи ме да приемам поправление, без да изграждам защита около всяка своя слабост. Искам Светият Дух да ме направи готов да се уча. Служител, който отказва да бъде поправян, може да наранява хората и същевременно да е убеден, че пази Божието дело.

Трябва да изпитвам и думите, с които оправдавам себе си. Когато казвам, че Бог ми е говорил, готов ли съм казаното да бъде изпитано? Когато наричам критиката гонение, допускам ли, че някой може да ми казва истината? Когато настоявам другите да почитат призванието ми, аз почитам ли тяхното достойнство? Духовният език не бива да се превръща в заключена врата, зад която никой няма право да погледне. Първо Солунци 5:21 ни призовава да изпитваме всичко и да държим доброто. Твърдението, че съм получил откровение, не отменя отговорността ми да слушам, да изпитвам себе си и да се покайвам.

Усещам неотложност в това, защото хора биват наранявани на места, над които е изписано името на Исус. Не можем да отговорим на болката им с поредното впечатляващо богослужение, а да оставим причината за нея непокътната. Ако покаянието ми струва положение, нека ми струва положение! Ако истината обърка плановете ми, нека ги обърка! Ако защитата на уязвимите изисква да изоблича влиятелен човек, влиянието му трябва да отстъпи пред праведността. Искам смелост да постъпвам според истината, която проповядвам, дори когато послушанието има висока цена за мен.

Апостолската грижа трябва да включва стремежа Христос да се изобрази в хората, както Павел пише в Галатяни 4:19. Не мога да се задоволя, че някой посещава събранията, научил е изразите ни или е станал верен на служението ми. Става ли по-честен? Расте ли в търпение и милост? Готов ли е да се покайва? Може ли да не се съгласи с другия, без да го намрази? Може ли да служи, без да настоява да бъде забелязан? Същите въпроси трябва да задавам и на себе си. Плодът на Духа в Галатяни 5 е много по-надеждна мярка за зрелост от възторга около някое публично духовно проявление.

Римляни 8:29 представя Исус като Първородния между много братя и насочва вярващите към преобразяване по Неговия образ. Призванието ни като Божии синове и дъщери включва призива да приличаме на Него. Затова трябва да си задам въпрос, който стига по-дълбоко от титлите и свидетелството ми: приличам ли на Исус в начина, по който живея? Какво излиза от мен, когато някой ме разочарова? Какво се надига, когато авторитетът ми бъде оспорен? Какво остава, когато няма аплодисменти? Промяната е възможна чрез действието на Духа. Призван съм да откликвам на Неговото дело, вместо да приемам сегашния си характер за нещо непоправимо.

Любовта към трудните хора показва дали това слово е влязло в живота ми. Исус заповядва да обичаме враговете си. Той не ни дава право да презираме онези, чиито рани правят отношенията сложни. Любовта може да поставя граници и да изобличава вредното поведение, но не може да се радва на чуждото унижение. Когато се грижа за борещ се човек, признавам общата ни нужда от милост. Спомням си търпението, което Бог е проявил към мен. Ако искам състрадание към собственото си минало, а го отказвам на другия, самоправедността вече говори през устата, с която проповядвам благодат.

Вярвам, че Църквата трябва да има смелостта да посреща истината и смирението да приема поправление. Нека молитвените ни събрания раждат честен живот! Нека проповедите ни изграждат водачи, които носят отговорност и приемат да бъдат изпитвани. Нека любовта ни отваря място за изповед, а мъдростта ни пази уязвимите. Не искам да измервам съживлението само с онова, което става пред амвона. Искам да видя какво става в домовете, във финансовите решения, в личните разговори и в разрушените взаимоотношения. Действието на Светия Дух трябва да достигне местата, където сме се научили да поддържаме благочестив вид.

Днес поставям това предизвикателство пред собственото си сърце и пред твоето. Какво пазя? На какво давам друго име, за да продължа да го върша? Чие признание съм осъдил, докато оправдавам собственото си прикриване? Господи Исусе, внеси светлината Си във всяко кътче, което съм затворил за Теб! Дай ми смелост да се покая, смирение да потърся помощ и любов да участвам мъдро във възстановяването на другите. Нека победата на Твоя кръст се вижда в поведението ми. Искам живот, в който истината е добре дошла, милостта се проявява на дело и Твоят характер се изгражда в мен.

Питър Наш