ХРИСТОС ВЪВ ВАС — И КАК ДА ГО РАЗПОЗНАЕТЕ

Когато невидимият Христос става видим чрез един обикновен човешки живот

Има една истина, която познавам от години, но продължавам да откривам нейната неизмерима дълбочина: „Христос във вас, надеждата на славата“ (Колосяни 1:27).

Проповядвал съм тази истина. Молил съм се тя да стане жива реалност в мен. Върху нея съм изградил голяма част от живота и служението си. И все пак съм разбрал, че е възможно дълбоко да вярваш в Христос, Който живее в теб, и въпреки това да се питаш как Неговото присъствие може да бъде разпознато в най-обикновените обстоятелства на живота.

Как да разбера, че Христос наистина се изобразява в мен?

Не говоря само за доктринално познание. Вярвам на Писанието. Знам, че когато приех Христос, Неговият Дух дойде да обитава в мен. Но искам да знам как изглежда Неговото присъствие в един обикновен следобед, насред труден разговор, в момент на разочарование или на място, където никой не знае името ми.

Искам да разпозная Христос, когато някой ми говори грубо, а аз имам всички основания да му отвърна със същия дух.

Искам да Го разпозная, когато друг получи възможността, за която аз съм се молил.

Искам да Го разпозная, когато съм разбран погрешно и в мен се надига желанието да се защитя.

Искам да Го разпозная, когато никой не ме наблюдава, никой не ме аплодира и никой не забелязва жертвите, които правя.

Именно там реалността на Христос в мен трябва да стане нещо повече от богословско твърдение. Тя трябва да се превърне в живо откровение.

Открих, че Христос често разкрива Своето присъствие по много по-тихи начини, отколкото съм очаквал. Имаше време, когато търсех преобразяването предимно в драматичните срещи с Бога, свръхестествените проявления и мощните богослужения. Все още вярвам в тези преживявания. Познавам ги и никога няма да омаловажа тяхната значимост.

Но някои от най-дълбоките доказателства за Божието дело в мен се проявиха в реакцията, която така и не последва; в спора, който вече не изпитвах нужда да спечеля; в обидата, която не успя да ме задържи; и в аплодисментите, без които открих, че мога да живея.

Понякога най-ясното доказателство, че Христос се изобразява в мен, не е, че внезапно започвам да върша нещо грандиозно. То е, че вече не реагирам като човека, който някога бях.

Старата реакция се надига, но вече не остава без съпротива. Познатата емоция чука на вратата, но не влиза така, сякаш притежава къщата. Импулсът да се доказвам отново се появява, но сега вътре в мен звучи и друг глас. Друга природа набира сила. Друг живот започва да се разкрива отвътре.

Това е Христос в мен.

Забелязал съм, че колкото по-видим става Христос в живота ми, толкова повече губя желанието да впечатлявам хората.

Имаше време, когато атмосферата в една стая можеше да определи начина, по който се представях. Без съзнателно да бъда неискрен, усещах необходимост хората да разпознаят онова, което нося, да оценят постигнатото от мен и да разберат значимостта на призванието ми.

Можех да приключа един разговор и дълго да го превъртам в ума си. Питах се как съм изглеждал, дали съм казал достатъчно и дали другият човек си е изградил правилното мнение за мен.

Но Христос ме учи, че живот, управляван от човешките мнения, не може да бъде напълно предаден на Божията воля.

Павел каза: „Защото, ако още угаждах на човеци, не бих бил Христов слуга“ (Галатяни 1:10). Той не ме учи да бъда нелюбезен или безразличен. Той изобличава скритото робство, което ме кара да изграждам идентичността си върху одобрението на околните.

Стремежът да угаждаме на хората понякога изглежда като смирение, но зад него често се крие нуждата да контролираме какво мислят другите за нас. Това е опит да намерим в човешкото одобрение сигурност, която може да дойде единствено от Отца.

Христос не ме кара да престана да обичам хората. Той ме освобождава от нуждата да получа тяхното одобрение, за да знам кой съм.

Исус обичаше хората безусловно, но никога не позволяваше на тълпата да определя Неговата идентичност. Не ставаше по-сигурен, когато Го възхваляваха, нито губеше увереност, когато Го отхвърляха. Той знаеше откъде е дошъл, на Кого принадлежи и какво Отец беше изговорил за Него.

Когато Неговият живот става видим в мен, мога да вляза в една стая, без да очаквам присъстващите да потвърдят моята стойност. Мога да се радвам на дара на друг човек, без да чувствам, че той отнема нещо от моя. Мога да слушам, без да чакам възможност да насоча разговора към себе си.

Вътре в мен става все по-тихо.

Продължавам да обичам хората и да желая да им служа добре, но тяхното одобрение вече не е двигателят, който ме тласка напред.

Христос не просто ме прави по-гласен, по-влиятелен или по-впечатляващ. Той ме прави по-свободен.

Разпознавам Неговия живот в себе си и когато нещата, които някога ме контролираха, започнат да губят властта си.

Много от най-значимите духовни битки, през които съм преминавал, са оставали невидими за хората около мен. Те се разиграваха след нечия критика, когато друг човек получаваше онова, за което аз копнеех, или посред нощ, когато стар разговор продължаваше да се повтаря в ума ми.

Имаше думи, които можеха да отнемат целия ми ден. Имаше недоразумения, които се чувствах принуден незабавно да изясня. Страхът, несигурността и сравнението понякога упражняваха власт над вътрешния ми свят.

Но Исус каза: „И тъй, ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни“ (Йоан 8:36).

Тази свобода е много по-голяма от избавлението от видимите грехове. Христос влиза в скритите стаи на душата ми. Той се изправя срещу всичко, което е заело престола, принадлежащ единствено на Него. Справя се със страха, отхвърлянето, горчивината и изтощителната нужда да се оправдавам пред всички.

Неговата свобода невинаги идва в един драматичен момент. Понякога тя се разгръща тихо.

Критиката все още идва, но вече не управлява остатъка от деня ми. Изкушението да се сравнявам все още чука на вратата, но не говори със същата власт. Някой ме разбира погрешно, но вече не чувствам, че бъдещето ми зависи от това да поправя представата му за мен.

Мога да говоря, когато Светият Дух ме води, и да мълча, когато Той ме призовава да Му се доверя. Бог познава сърцето ми, знае истината и е способен да защити онова, което Сам е установил.

Това не означава, че съм станал безчувствен. Означава, че ставам свободен.

Христос не просто ми прощава и след това оставя старите господари да управляват емоционалния ми живот. Той ги измества. Неговият мир завладява територията, някога управлявана от тревогата. Неговата увереност навлиза в местата, владени от несигурността. Неговата любов достига раните, които са диктували реакциите ми.

Наличието на изкушение не означава, че Христос отсъства. Доказателството за Неговото присъствие е, че изкушението вече няма неоспорима власт над мен.

Може все още да усещам старата реакция, но не съм длъжен да ѝ се подчиня. Може да чувам стария глас, но вече разпознавам, че той не изразява истинската ми идентичност. Може да съм подложен на натиск, но натискът вече не определя човека, в когото ще се превърна.

Христос установява Своето управление в мен.

С разширяването на това управление започва да се променя и начинът, по който виждам хората. Преставам да гледам само поведението им и започвам да разпознавам робството, което стои зад него.

Това не означава, че оправдавам разрушителното поведение или отказвам да поставям здравословни граници. Христоподобното състрадание не е слепота или слабост. Исус беше изпълнен с благодат и истина. Той можеше да се изправи срещу греха, без да оттегля любовта Си, и да разпознае робството, без да свежда човека до най-лошото му поведение.

Когато Христос променя погледа ми, започвам да виждам отвъд онова, което хората вършат.

Някой ми говори остро и вместо веднага да попитам: „Какво не е наред с този човек?“, започвам да се питам: „Каква болка се опитва да прикрие тази острота?“

Някой изпитва необходимост да контролира всяка ситуация и аз започвам да разбирам, че контролът може да е крепостта, която е изградил през годините, когато не се е чувствал в безопасност.

Някой непрестанно се съревновава и настоява винаги да бъде прав. Поведението му остава трудно, но зад него започвам да виждам уплашен човек, който вярва, че ако загуби, ще стане невидим.

Това не е просто емоционална интелигентност. Това е състраданието на Христос, което се изобразява в мен.

Когато Исус видя множествата, „смили се за тях, защото бяха отрудени и пръснати като овце, които нямат пастир“ (Матей 9:36).

Другите виждаха тълпа. Исус виждаше изтощение.

Другите виждаха грешници. Исус виждаше овце без пастир.

Другите виждаха онова, в което хората се бяха превърнали. Исус виждаше онова, което благодатта все още можеше да направи от тях.

Той погледна към Петър след една от най-тежките нощи в живота му и видя апостола, който щеше да укрепва братята си. Погледна към Закхей, когото цялата общност беше отхвърлила, и видя син на Авраам, който чакаше да бъде възстановен.

Исус никога не бъркаше състраданието със съгласието. Той виждаше истината за състоянието на хората, но отказваше да превърне робството им в тяхна окончателна идентичност.

Когато същият Христос става видим в мен, започвам по-бавно да отписвам хората. Вече не ги свеждам до един провал, една слабост или един труден период. Разпознавам онова, което не е наред, без да забравям какво може да извърши изкуплението.

Разбирам, че трудните хора често са наранени хора, а наранените невинаги знаят как да поискат изцеление.

Вече не се моля единствено: „Господи, промени поведението им.“ Започвам да се моля: „Господи, докосни раната. Разруши робството. Изобличи лъжата, в която са повярвали. Покажи им кои са в Теб.“

Тази молитва е доказателство, че Христос става видим в мен.

Друго дълбоко дело на Христос се извършва, когато престана да се нуждая всяко благословение да бъде свързано с мен.

Лесно е да се радвам за хората, когато тяхното благословение не докосва област, в която самият аз чакам отговор. Много по-показателно е, когато някой получи точно онова, което аз отдавна моля Бога да даде на мен.

Мога ли да продължа да се радвам, когато Бог проявява добротата Си към някой друг по начина, по който съм се надявал да я прояви към мен?

„Радвайте се с ония, които се радват“ (Римляни 12:15). Тези думи се четат лесно, но понякога послушанието към тях струва скъпо. Една част от мен искрено се радва, докато друга тихо пита: „Господи, а аз?“

Бог не се плаши от тази откровеност. Той ме кани да я внеса в Неговото присъствие.

Когато тълпите започнаха да се насочват към Исус, учениците на Йоан Кръстител се разтревожиха. Но Йоан отговори: „Той трябва да расте, а пък аз да се смалявам“ (Йоан 3:30).

Само човек, който е сигурен в Бога, може да изрече тези думи без горчивина. Йоан знаеше, че задачата му не е да задържи тълпата, а да я насочи към Христос.

Когато Христос става видим в мен, благословението на друг човек вече не се превръща в доказателство срещу Божията вярност към мен.

Неговата отворена врата не означава, че моята е затворена завинаги. Неговата жътва не означава, че Бог е забравил семето, което аз съм посял. Неговата радост не отменя обещанието, което Бог ми е дал насаме.

Моят Отец не разполага с ограничен запас от благост. Когато излива благодат върху друг, за мен не остава по-малко. Аз не се съревновавам с никого за вниманието на своя Отец.

Болката може да не изчезне веднага, но разстоянието между първоначалната ми реакция и момента на предаване става все по-кратко. Разпознавам завистта, но отказвам да я подхранвам. Изпитвам разочарование, но не му позволявам да се превърне в негодувание.

Мога да стоя в стая, в която някой друг е почитан, и искрено да се радвам. Неговата история не се съревновава с моята, защото и двете принадлежат на Бога.

Може би едно от най-изненадващите доказателства за Христовия живот е, че колкото по-видим става Той чрез мен, толкова по-малко отчаяно желая самият аз да бъда забелязан.

Светът измерва значимостта чрез видимостта. За съжаление, този начин на мислене може да проникне и в църквата. Можем да започнем да вярваме, че само публично забележимият плод е истински значим.

Но Исус каза: „Който пребъдва в Мене и Аз в него, той дава много плод“ (Йоан 15:5).

Той не каза, че най-видимият човек ще принесе най-много плод. Каза, че плодоносен ще бъде онзи, който пребъдва в Него.

Клонът не разгласява връзката си с лозата. Той просто остава свързан, приема живот и дава плод.

Някои от най-силните доказателства за Христос в мен се намират на места, които малцина ще видят: мирът, който пазя в дома си; човекът, за когото се моля от години; кроткият отговор, който давам, когато предишното ми „аз“ би отвърнало с гняв.

Хората могат да разговарят с мен и да си тръгнат укрепени, без да съм споменал постиженията си. Могат да намерят сянка под живота, който Бог е отгледал в мен, без да знаят през какви бури са преминали корените ми.

Това е плод.

Исус прекара около тридесет години в скритост, преди да започне публичното Си служение. Дори когато тълпите се събираха, Той не беше управляван от тяхното внимание. Оттегляше се, когато хората искаха да Го провъзгласят, и се молеше, когато всички Го търсеха.

Христос ме учи, че скритостта не означава незначителност.

Молитвата, която никой не чува, има значение.

Послушанието, което никой не отбелязва, има значение.

Решението да простя, когато никой не знае колко ми е струвало, има значение.

Когато Бог ме освобождава от безпокойството дали ще бъда признат, животът ми не става по-малък. Корените ми стават по-дълбоки.

Зрялото дърво не трябва да убеждава никого, че носи живот. Сянката говори. Плодът говори. Способността му да остане изправено сред бурята говори. Невидимите корени в крайна сметка произвеждат видимо доказателство.

Ето как знам, че Христос се изобразява в мен.

Не само защото мога да говоря за Него, а защото Неговите реакции постепенно заменят моите.

Човешкото одобрение губи властта си над мен.

Старите окови вече не ме управляват така, както някога.

Започвам да виждам наранените хора през очите на изкуплението.

Мога да се радвам на Божията доброта в живота на друг, без да вярвам, че самият аз съм забравен.

Все повече ми е достатъчно да бъда верен, когато никой не ме наблюдава.

Това не означава, че делото е завършено. Все още има реакции, които трябва да предам, и наранени места, които се нуждаят от изцеление. Но аз вече не съм човекът, който някога бях.

Най-дълбокото свидетелство за Христос в мен не е съвършенството, а посоката, в която се движи животът ми — все по-далеч от самоуправлението и все по-дълбоко под Неговото господство.

Христос в мен не е само обещанието, че един ден ще вляза в славата. Той е надеждата, че Неговата слава може да навлезе в обикновените обстоятелства на живота ми още днес.

Неговата слава може да навлезе в разговорите, разочарованията, очакването и взаимоотношенията ми. Тя може да достигне местата, където съм бил наранен, пренебрегнат, отхвърлен или разбран погрешно.

Когато Неговата слава навлезе в тези места, Исус става видим — не като религиозна роля, наложена върху моята човешка природа, а като Неговия божествен живот, проявен чрез един предаден човешки съд.

Невинаги разпознавам момента, в който Той ме променя. Понякога го разбирам едва по-късно. Поглеждам назад и осъзнавам, че реакцията, която някога ме контролираше, не се е появила. Обидата не е успяла да остане. Одобрението, от което отчаяно се нуждаех, вече не ми се е сторило важно.

Тогава разбирам: това беше Христос.

Свободата, която не можех да произведа сам — това беше Христос.

Състраданието, което не притежавах по природа — това беше Христос.

Спокойствието насред обвиненията — това беше Христос.

Радостта от благословението на друг човек — това беше Христос.

Силата да остана верен без признание — това беше Христос.

Той действаше в места, до които не можех да достигна със собствените си усилия.

Затова няма да се обезсърчавам, че все още не съм достигнал там, където искам да бъда. Онзи, Който започна това дело в мен, не го е изоставил. Ще продължавам да се предавам, да пребъдвам и да освобождавам място за Неговия живот.

Молитвата ми вече не е само: „Господи, помогни ми да стана по-добра версия на самия себе си.“

Молитвата ми е: „Господи Исусе, стани видим чрез мен.“

Нека Твоята любов бъде видима в начина, по който реагирам.

Нека Твоята свобода бъде видима в онова, което вече не може да ме контролира.

Нека Твоето състрадание бъде видимо в начина, по който гледам на съкрушените хора.

Нека сигурността, която намирам в Теб, бъде видима в начина, по който празнувам успехите на другите.

Нека Твоята плодоносност бъде видима в скритите места на моето послушание.

Нека в мен остава все по-малко от онова, което търси внимание, и все повече от онова, което насочва вниманието към Теб.

Нека животът ми бъде живо доказателство, че Христос не обитава само в храмове, проповеди, доктрини и песни. Той обитава в хора, които са Му се предали безрезервно.

И когато един човешки живот е истински предаден на Него, невидимият Христос неизбежно става видим.

Питър Наш